Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Благодаря за ястието. Друго си е да се навечеряш хубавко.

И е готов да си ходи, а когато наистина си тръгва, поема с лека стъпка по пътеката, без да свети с фенерчето, докато на мен ми е още по-тежко. Покер крета след него към моста и малката къщичка, а вечерта бавно го поглъща.

Пооставам на прага, слушам стъпките по чакъла, докато и те изчезнат, после още малко и чувам тихия трясък в мрака, когато Ларш затваря вратата си, виждам и прозорчето на къщичката при реката да светва. Обръщам се и се оглеждам във всички посоки, но различавам единствено светлината на Ларш. Излиза вятър, но оставам на мястото си и се взирам в мрака, вятърът се усилва, гората шуми и ми става студено само по риза, изведнъж започвам да зъзна, чак зъбите ми тракат, накрая съм принуден да се откажа, влизам вътре и затварям вратата.

Разтребвам кухненската маса — две чинии на покривката за първи път в тази къща. Усещам някакво нашествие в мен, няма спор, при това не от случаен човек.

Несъмнено. Вземам купичката на Лира и я пълня със суха храна от килера, отнасям я в кухнята и я слагам до печката. Тя ме поглежда — не очакваше това, подушва храната и започва да яде съвсем бавно, всяка хапка преглъща с демонстративно усилие, извръща се, пак ме поглежда, продължително, с онзи поглед, въздъхва и продължава, сякаш пие от чаша с отрова. Разглезено куче.

Докато Лира се храни, аз отивам в стаичката и събличам бялата риза, окачам я на закачалка и си навличам карираната риза за всеки ден, слагам и пуловер и излизам в коридора, вземам дебелото яке от закачалката и също си го обличам. Намирам си фенерчето, свирвам на Лира, излизам на прага по пантофи и обувам ботушите. Вече духа доста силно. Тръгваме по пътеката. Напред върви Лира, аз я следвам на няколко метра. Едва различавам светлата козина, но докато се мярка пред очите ми, прилича на пътепоказател, затова не светвам с фенерчето, просто оставям очите ми да поемат мрака, докато вече не се налага да ги напрягам, за да доловят отдавна угасналата светлина.

Стигаме моста и спирам за малко в началото на парапета, поглеждам към колибата на Ларш. Прозорците светят и съзирам раменете му в жълтата рамка, темето без нито един сив косъм и телевизора в другия край на стаята. Гледа новините. Не знам кога съм ги гледал за последно. Не си донесох телевизор тук и понякога съжалявам — вечерите могат да бъдат протяжни, ала реших, че сам човек лесно може да се увлече в трепкащите картини и да заседне на стола до късно през нощта, а времето си минава, докато гледаш как другите се движат. Не искам да става така. Достатъчна ми е и собствената ми компания.

Отклоняваме се от пътя и поемаме покрай малката рекичка по обичайната ни пътека, но не чувам ромона на водата, понеже вятърът вие и шумоли в короните на дърветата и храстите около мен. Светвам с фенерчето, за да не се объркам и да тръгна право към реката, понеже не я чувам.

Долу при езерото следвам линията на тръстиката, докато стигна мястото с пейката, която сковах и завлякох дотам, за да има къде да сядам и да наблюдавам живота при устието — да гледам дали рибата скача и как патиците и лебедите гнездят в заливчето. Вярно, сега не е подходящият сезон, но все още идват тук всяка сутрин с малките, излюпени през пролетта, младите лебеди вече са настигнали родителите си, ала си стоят сиви и изглеждат странно — като два различни вида, плаващи заедно, с досущ еднакви движения, а и сигурно си мислят, че са еднакви, макар всички да виждат, че не е така. Понякога си седя тук само за да оставя мислите да си отидат, докато Лира се занимава със своите си неща по неизменния си обичай.

Стигам до пейката и сядам, но сега няма нищо за гледане, нищо, което да прикове вниманието, затова угасям фенерчето и потъвам в мрака, слушам вятъра, порещ тръстиката с меко свистене. Чувствам се напълно изтощен след този ден, работих повече от обикновено, затварям очи и си мисля, че не бива да заспивам тук, само ще поседя малко. И все пак заспивам и се събуждам съвсем изстинал, а вятърът фучи оглушително наоколо ми. Първата ми мисъл е колко ми се иска Ларш да не бе изричал онези думи — те ме привързват към минало, отдавна оставено зад гърба ми, и изтриват петдесет години с почти неприлична лекота.

Надигам се сковано, подсвирвам на Лира, но не ми се удава особено с изтръпнали устни, а тя вече седи до пейката, изскимтява тихо и притиска муцуна о коляното ми. Светвам фенерчето. Вятърът духа страховито — цяла виелица на светлината, тръстиката е полегнала над езерото, по водата се пенят вълни, а голите клони на дърветата вият, огъват се на юг и плющят. Приклякам до Лира и я галя по главата.