Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Сега си имам мивка като всички останали. Поглеждам се в огледалото над нея. Лицето ми не е по-различно от онова, което винаги съм очаквал да видя на навършени шейсет и седем години. Друг въпрос е дали гледката ми допада. Е, няма значение. Не се показвам пред чак толкова много хора, пък и имам само едно огледало. Да си призная, нямам нищо против лицето в огледалото. Честно, разпознавам се. Няма какво повече да искам.

Радиото е включено. Говорят за предстоящото настъпване на новото хилядолетие. Разказват за трудностите, които несъмнено щели да възникнат във всички компютърни системи при прехода от стабилните 97, 98, 99 към 00. Не се знаело какво може да стане, но се налагало да се подсигурят в случай на катастрофа. Само дето норвежката промишленост била удивително мудна във вземането на мерки. Нищичко не разбирам от тези работи, а и не ме засягат. Знам единствено, че цяла сюрия консултантски фирми са се втурнали да печелят без изобщо да знаят повече от мен самия. Сто на сто ще натрупат пари, и преди се е случвало.

Вземам най-малкия тиган, измивам няколко картофа и ги слагам вътре, наливам вода и го оставям на котлона. Чувствам се гладен, работата над изсъхналия смърч е събудила апетита ми. Нещо не ми се яде напоследък. Купих картофите от магазина, догодина ще си отгледам свои в старата градина зад къщата. Цялата е буренясала и трябва да я разкопавам наново, но все ще се справя. Просто ще отделя необходимото време.

Когато си сам, важно е да не занемаряваш вечеря-та. Лесно се забравя — толкова е досадно да готвиш само за себе си. Ще приготвя картофи със сос и зеленчуци, на масата ще сложа салфетка, чиста чаша и свещи, в никакъв случай няма да сядам с работните дрехи. Ето защо оставям картофите да се варят и отивам в спалнята, сменям панталона, обличам си чиста бяла риза, връщам се в кухнята и застилам масата с покривка, а после слагам масло в тигана и изпържвам рибата, която собственоръчно съм уловил в езерото.

Навън е настъпил синият час. Всичко се приближава — бараките на двора, гората, езерото зад дърветата, сякаш оцветеният въздух свързва целия свят и нищо не съществува само навън. Хубава мисъл, ала не съм убеден, че е истина. По-добре е да си сам, но в този момент синият свят ми дарява утеха, без да съм сигурен, че я искам, не ми е и нужна, но въпреки това я приемам. Сядам на масата с приятно усещане и започвам да се храня.

Изведнъж на вратата се почуква. Не е толкова странно, че чукат — нали нямам звънец, но откакто се заселих тук, никой не е припарвал до вратата с ръката си. Малкото пъти, когато някой е идвал, чувах колата и излизах на прага да го посрещна. Сега обаче не чух кола, не видях и фарове. С известно раздразнение ставам от вечерята, която тъкмо съм наченал, излизам в коридора и отварям вратата. На прага стои Ларш, а зад него на двора се вижда Покер, мирен и хрисим. Светлината навън изглежда направо изкуствена, като във филмите: синя, нагласена, с невидим източник, а всеки един детайл е съвсем ясен и същевременно видян през същия филтър, или пък всичко е направено от една и съща материя. Дори кучето е синьо, не помръдва — като глинен модел.

— Добър вечер — поздравявам, макар все още да е следобед.

Все пак на тази светлина е трудно да кажеш нещо друго. Ларш ми се струва смутен или нещо го терзае, нещо в лицето му, и с кучето е така, някаква обща и за двамата скованост на тялото. Никой не поглежда към мен, чакат, нищо не казват, накрая той отвръща:

— Добър вечер — след което замлъква, не обелва и дума повече, не споменава какво иска, а аз не знам какво да кажа, за да го предразположа.

— Тъкмо се канех да хапна — обяснявам, — но няма нищо, влез за малко.

Отварям широко вратата и го подканвам с ръка, убеден, че ще ми откаже, че ще каже каквото има на стълбите, стига да успее да изплюе думите, които го мъчат. Той обаче събира кураж и прави последната крачка до вратата, обръща се към Покер и заръчва:

— Стой тук! — и сочи стъпалата, а кучето се качва и застава там.

Пристъпвам встрани и пускам Ларш в коридора. Пръв влизам в кухнята и сядам на масата, където стеариновите свещи трепкат от течението, когато той влиза след мен и затваря вратата.

— Гладен ли си? — питам. — Храната ще стигне за двама.

Вярно си е, все приготвям повече, надценявам собствения си апетит и винаги Лира получава втората порция. Знае това и неизменно изпада във възторг, щом седна да се храня. Лежи си до печката, следи ме зорко и чака. Сега е станала от мястото си, маха с опашка и души панталона на Ларш. Определено се нуждае от пране, бързо постигаме съгласие по въпроса.