Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Ларш Хеуг замлъкна за миг, вдигна фенерчето и освети Покер, който не бе помръднал от мястото си зад мен. Не се извърнах, но чувах тихото ръмжене на кучето. Звукът бе неприятен, а мъжът пред мен прехапа устна и неуверено прокара пръстите на лявата си ръка по челото, преди да продължи разказа си:

— Овчарката търчеше на трийсет метра зад тях. Страхотен звяр. Стрелях незабавно. Сигурен съм, че улучих, но той не промени нито скоростта, нито посоката — май само трепна, дявол да ме вземе, не знам, затова стрелях повторно, а той се свлече на колене, пак стана и продължи да тича. Съвсем се отчаях и му пратих още един куршум, беше само на няколко метра от мен. Тогава вече падна, ей тъй, с вирнати крака, и спря точно пред ботушите ми. Ама не беше умрял. Лежеше си там със сковани нозе и ме гледаше право в очите. Изведнъж ми дожаля за него, не мога да отрека, наведох се да го потупам по врата за последно, а той взе, че изръмжа и понечи да ме захапе. Доста се стреснах, вбесих се и му теглих още два куршума — право в главата.

Лицето на Ларш Хеуг се криеше в сенките, фенерчето отново бе увиснало в ръката му и осветяваше уморено само едно малко, жълто кръгче на склона. Борови иглички. Камъчета. Две шишарки. Покер не помръдваше, бе притихнал съвсем и се чудех дали кучетата умеят да затаяват дъх.

— Дяволска работа — обадих се.

— Тъкмо бях навършил осемнайсет — обясни той. — Доста време мина, но никога няма да забравя.

— Е, сега разбирам защо не искаш да застрелваш повече кучета — отвърнах.

— Ще видим — каза Ларш Хеуг. — А сега ще взема да го прибера. Късно е. Ела, Покер! — извика той и гласът му изведнъж бе станал строг, авторитетен.

Тръгна надолу по пътеката. Покер го последва послушно, но на няколко метра разстояние. Като стигнаха малкото мостче, спря и помаха с фенера.

— Благодаря ти, че ми прави компания — викна в мрака.

Махнах с фенерчето си, обърнах се и изкачих полегатия баир, отворих вратата на къщата и влязох в светлия коридор. Хрумна ми да заключа вратата, а не го бях правил откак се нанесох. Никак не ми се нравеше, но въпреки това заключих. Съблякох се и легнах под юргана, взрях се в тавана и зачаках топлината. Чувствах се някак глуповато. Затворих очи. По някое време, докато съм спял, завалял сняг и съм сигурен, че насън съм усетил как времето се променя и става по-студено. Знаех и че се страхувам от зимата, от снега, ако натрупа твърде много, и че съм се поставил в невъзможна ситуация с преместването си тук. Тогава най-упорито сънувах лятото и то си стоеше в главата ми, когато се събудих. Можех да сънувам което и да било лято, но не се получи така — беше едно определено, специално лято, и все още си мисля за него, както си седя тук, на кухненската маса, и гледам как се развиделява над дърветата при езерото. Нищо не изглежда както през нощта и не се сещам за никаква причина да заключвам вратата. Уморен съм, но не чак толкова, колкото се опасявах. Усещам, че ще изкарам до вечерта. Ставам от масата, леко съм схванат, гърбът ми вече не е същият, а Лира вдига глава откъм печката и ме поглежда. Пак ли ще излизаме? Няма, не сега. До гуша ми дойде от това лято, вече почва да ме мъчи. Не го е правило от много години насам.

Щяхме да крадем коне. Така каза той, застанал на вратата на планинската къщурка, където живеехме с баща ми през онова лято. Бях на петнайсет. Годината бе 1948-а, един от първите юлски дни. Германците си бяха тръгнали от страната преди три години, но не си спомням повече да сме говорили за тях. Поне баща ми не ги споменаваше. Никога не обелваше и дума за войната.

Юн често изникваше на прага ни — и рано, и късно. Викаше ме да излезем, за да гърмим зайци, да се разходим из гората чак до хребета, на бледата лунна светлина, когато цареше съвършена тишина, да ловим пъстърва в реката, да балансираме върху лъскавите златисти трупи, които продължаваха да се носят по реката покрай къщата ни далеч след последното прочистване на водата. Опасно беше, но никога не отказвах и не споменавах пред баща ми какви ги вършехме. От кухненския ни прозорец се виждаше част от реката, но избягвахме да вършим нашите каскади там. Винаги започвахме по-надолу, близо на километър, а понякога стигахме толкова далеч върху бързите трупи, че ни трябваше цял час да се върнем през гората, след като най-сетне се бяхме добрали до сушата, разтреперани и мокри до кости.

Юн не искаше да дружи с никого, освен с мен. Имаше си две братчета, близнаците Ларш и Од, но ние двамата бяхме връстници. Не знам с кого прекарваше остатъка от годината, когато се прибирах в Осло. Никога не ми разказваше, а и аз не споделях какво съм правил там.