Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Лита не можеше да ми каже кога е имала менструация за последен път. Тя обсъди въпроса с Джо; той се опита да преброи с пръсти колко дни са изминали от напускането на родната им планета, тъй като и двамата се съгласиха, че събитието, за което питах, е станало преди излитането. Наредих й да ме уведоми следващия път, както и по-следващия, защото исках да определя цикъла й. Дадох й пакет пелени, които не знаех как са се озовали в склада на кораба — трябва да са си стояли там поне двайсет години.

Тя ми се оплака, че не може да отвори пакета, и аз опитах да й помогна; никой от нас не знаеше как става това. Момичето беше възхитено от малките еластични гащички, включени в комплекта, и често ги носеше, за да се „преоблича“, въпреки че нямаше нужда от това. Тя беше луда по дрехите; като робиня никога не бе имала възможност да угажда на суетността си. Казах й, че няма проблем да ги носи, стига да не забравя да ги пере всеки път след обличане. Отделях особено внимание на хигиената: проверявах ушите им, гонех ги от масата, за да си измият мръсотията под ноктите, и прочие. Възпитанието, което бяха получили, не беше повече, отколкото притежава една свиня. Обаче на момичето не беше необходимо да му се казва нещо два пъти, тя се грижеше и Джо да отговаря на моите изисквания. Установих, че съм станал по-взискателен и към себе си — не можех да седна с мръсни нокти на масата или да пропусна да се изкъпя, защото ми се спи; бях въвел определени порядки и трябваше да се съобразявам с тях.

Лита се оправяше с шиенето не по-добре, отколкото с готвенето, но тя все пак се научи да шие, защото обичаше хубавите дрехи. Изрових сред стоката, приготвена за продажба, ярко оцветена дреха и й разреших да се забавлява с нея; приложих принципа на хляба и камшика: можеше да я облича само като награда за добро държание. По този начин я отучих да се заяжда с брат си или поне да не прекалява.

Този подход обаче не сработи при Джо: той изобщо не се интересуваше от дрехите. С него наблегнахме на тренировките. Не се налагаше да го подканвам — с момчето нямах проблемите, които имах с момичето.

Една вечер, след като бяха преминали три или четири нейни цикъла, аз, разлиствайки календара, установих, че този път тя нищо не ми е казала. Реших, че вероятно е забравила. Минерва, аз никога не влизах в техните каюти, без да почукам; животът на кораба изисква човек да има известно уединение, което и бездруго е недостатъчно.

Вратата на каютата на Лита беше отворена, вътре нямаше никой. Почуках на вратата на Джо и след като не получих отговор, отидох да търся момичето в каюткомпанията, в кухнята, дори в малката ни гимнастическа зала. После реших, че тя вероятно се къпе и е по-добре да поговоря с нея на следващата сутрин.

Когато по пътя към каютата си преминавах покрай стаята на Джо, вратата й се отвори; Лита излезе и затвори след себе си. Аз казах: „О, ето те и теб! — или нещо подобно. — Мислех, че Джо спи.“

„Току-що легна да спи — отвърна Лита. — Трябва ли ви за нещо, капитане? Да го събудя ли?“

„Не, аз търсех теб — казах, — но преди пет или десет минути почуках на вратата на каютата му и никой не отговори.“

Тя беше доста разстроена, че не е чула почукването ми.

„Съжалявам, капитане. Предполагам, че сме били твърде заети и затова не сме ви чули“ — изрече тя и ми обясни именно с какво са били заети.

Аз имах известни подозрения, тъй като цикълът й закъсняваше вече със седмица, а преди това бе вървял като по часовник.

„Всичко е ясно — отвърнах. — Радвам се, че не съм ви обезпокоил с почукването си.“

„Ние винаги внимаваме да не обезпокоим вас , капитане — изрече тя абсолютно сериозно. — Вечер ви чакаме да се приберете в каютата си. А понякога го правим по време на следобедната почивка.“

„Господи, скъпа — казах, — няма нужда да сте чак толкова внимателни. Вършете си работата, не закъснявайте за учебните занятия, през свободното си време правете каквото искате. Звездолетът «Либи» не е каторжнически кораб; искам да сте щастливи тук, деца. Кога ще си набиеш в глупавата глава, че вече не си робиня?“

Тя определено не можеше да проумее това нещо, Минерва, тъй като продължаваше да твърди, че не ме е чула, иначе веднага би скочила.

„Не ставай глупава, Лита — отвърнах. — Ще поговорим утре.“

Но тя настояваше, че не иска да спи и че е готова да направи всичко, каквото поискам. Даже се нервирах. Минерва, една от особеностите на „ероса“ е, че жената никога няма толкова голямо желание, колкото, след като веднъж вече се е любила, а възпитанието на Лита не й забраняваше абсолютно нищо. Още по-лошо беше, че аз погледнах на нея като на жена — за пръв път, откакто двамата се бяха озовали на борда на кораба. Тя стоеше близо до мен в тесния коридор, държеше в ръка една от тези странни дрехи, които толкова обичаше да шие, от нея още лъхаше на приятното преживяване. Почувствах изкушение — и бях сигурен, че тя ще откликне и ще е щастлива да го направим. Освен това предполагах, че вече е бременна, така че нямаше за какво да се безпокоя. Но аз бях положил толкова усилия да се превърна от робовладелец в баща за тези ефимерни — суров, но любящ баща. Ако бях преспал с нея, щях да загубя това постижение и да добавя нова променлива в и без това сложния проблем. Така че се взех в ръце.