Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Опитах се да се убедя, че разбират каква е разликата между измислицата и историята. Сложна работа, още повече че изобщо не съм сигурен в съществуването на подобна разлика. После се наложи да им обяснявам, че приказката е още по-далеч от истината, отколкото измислицата.

Страшно трудно е да се обясни подобно нещо на неопитен ум, Минерва. Какво е магията? Ти си в много по-голяма степен вълшебница, отколкото тези в приказките, но дължиш съществуването си не на магията, а на науката. А децата изобщо нямаха идея какво е това наука. Не съм сигурен, че схващаха разликата, дори когато им я обяснявах. В моите странствания неведнъж съм се сблъсквал с чудеса — с неща, които просто не могат да бъдат обяснени.

Накрая се наложи да обявя ех catedra 49, че някои истории са писани само за забавление и в тях няма никаква истина — Пътешествията на Гъливер е нещо съвсем различно от Приключенията на Марко Поло , а Робинзон Крузо се намира някъде по средата между двете; и че в случай на съмнение трябва да ме питат.

Те ме питаха понякога и винаги приемаха мнението ми, без да спорят. Но аз усещах, че невинаги ми вярват. Това ме радваше: значи децата започваха да мислят самостоятелно, макар и невинаги да бяха прави. Лита изслушваше думите ми за страната Оз просто от учтивост. Тя вярваше в съществуването на Изумрудения град с цялото си сърце и ако зависеше от нея, щяхме да отидем там вместо на Валхала. Е, честно казано, и аз бих искал да можехме да отидем там.

Най-важното е, че се запалиха по учението.

Не се колебаех да използвам художествена литература при обучението им. С нейна помощ човек по-бързо се научава да усеща чуждите за него страни на човешкото поведение. Тя изостава само на крачка от опита от истинското преживяване — а аз имах само няколко месеца, за да превърна тези уплашени и невежи животинчета в хора. Можех да им предложа книги по психология, социология и сравнителна психология — имах доста такива; но Джо и Лита не можеха да си представят прочетеното в образи. Така че си спомних за учителите, обяснявали идеите с помощта на притчи.

Двамата използваха за четене всеки час, който им отпуснех за целта; струпваха се като кученца около екрана на машината за четене и се заяждаха помежду си относно бързината, с която да се прелистват страниците. Всъщност обикновено Лита се заяждаше с Джо — тя четеше по-бързо. Обаче и двамата се превръщаха пред очите ми от неграмотници в опитни читатели. Не им давах да гледат филми — исках да четат .

Но не биваше да им позволявам да прекарват цялото време в четене; те трябваше да учат и други неща. Не само за да могат да си намерят препитание по-късно; по-важно беше да придобият онази агресивна самоувереност, без която не можеш да станеш свободен човек и която абсолютно отсъстваше у двамата, когато се заех с тях. По дяволите, изобщо не бях сигурен дали притежават необходимия потенциал; можеше да се е изгубил по време на поколенията робство. Но ако имаше някакво пламъче у тях, аз трябваше да го намеря и да го накарам да се разгори — иначе никога не бих могъл да ги пусна на свобода.

И така, аз ги карах да мислят самостоятелно, доколкото е възможно, като прилагах умерена грубост и поощрявах всяка проява на възмущение — мълчаливо, за себе си — като триумфално доказателство за прогрес.

Започнах да уча Джо да се бие — само с юмруци; не исках някой от нас да бъде убит. Преоборудвах една от каютите на кораба във фитнес зала; уредите можеха да се използват и в условията на гравитация, и при безтегловност. Там прекарвахме през часовете с по-ниска температура. Карах Джо да се труди до предела на възможностите му. Желателно беше и Лита да присъства, но само за упражнения, въпреки че тайно се надявах присъствието й да амбицира брат й.

Джо се нуждаеше от стимулиране — беше му ужасно трудно да разбере, че няма нищо лошо в това да ме удари или ритне, че точно това се иска от него и че няма да се разсърдя, ако той успее, но ще съм страшно ядосан, ако не се постарае както трябва.

Отне ми известно време да го накарам да прави каквото искам. Отначало не смееше да ме напада, колкото и да се откривах. Когато започнах да го обиждам и да го дразня, продължаваше да се колебае и аз успявах да се приближа и да го халосам.

Но веднъж се вбеси и така замахна, че едвам успях да отскоча. След обяда го възнаградих: разреших му да чете истинска книга — хартиена, с подвързия. Наредих му да си сложи хирургически ръкавици и го предупредих, че здравата ще го наложа, ако изцапа или измачка дори една страница. Не позволих на Лита да докосне книгата — това беше негова награда. Тя се нацупи и даже не искаше да използва машината за четене — докато той не я помоли да й чете на глас.