Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Но всеки полов акт е морален или аморален по същите морални закони, с които се оценява всяка човешка постъпка; всички други правила относно секса са просто обичаи — преходни, само с локално значение. Тези обичаи са повече, отколкото бълхите на някое куче, общото между всички тях е, че те са „установени от Бог“. Спомням си едно общество, където сношението насаме беше неприлично и незаконно, докато пред публика бе нещо обикновено. Самият аз съм израснал в общество, където всичко беше на обратно, но също „установено от Бог“. Не знам кой от двата примера е по-труден за спазване, но ми се иска Бог да престане да си променя мнението, тъй като не е безопасно да бъдат игнорирани подобни обичаи; аз самият здраво съм загазвал няколко пъти по тези причини.

Отказах на Лита не от морални съображения, а заради своите собствени сексуални обичаи, изработени чрез много опити, грешки и синини през вековете. Никога не спя с жена, която зависи от мен, освен ако не съм женен за нея или не възнамерявам да се оженя. Това морално правило може да бъде променено в зависимост от обстоятелствата, но не важи за жени, които не зависят от мен — там случаят е друг. Правилото е мярка за безопасност и е приложимо за много места и времена и за широк спектър от обичаи, защото за разлика от онази дама от Бостън, за която ти разказвах, много жени разглеждат половия акт като формално предложение за женитба.

Аз позволих стечението на обстоятелствата да направят Лита за известно време зависима от мен, но нямах намерение да влошавам нещата още повече с предложение за женитба, това не биваше да се допуска. Минерва, дълго живеещите не бива да се женят за ефимерни, това не е добре нито за ефимерните, нито за дълго живеещите.

Въпреки това, ако си прибрал бездомна котка и я нахраниш, нямаш право да я изхвърляш обратно навън. Самоуважението ти не би трябвало да го позволи. Благополучието на тази котка става важно за теб, макар и раздялата с нея да не ти струва нищо. След като бях купил тези деца, аз не можех да се разделя с тях с едно махване на ръката. Трябваше да се погрижа за бъдещето им — защото самите те не можеха да го направят. Те бяха бездомни котета.

На следващата „сутрин“ (по корабното разписание) капитан Шефилд стана, отключи стаята на освободената робиня и откри, че тя още спи. Събуди я, нареди й да стане, бързо да се измие и да приготви закуска за трима. После отиде да събуди и брат й, но след като завари каютата му празна, го намери в кухнята.

— Добро утро, Джо.

Освободеният роб подскочи.

— О! Добро утро, господарю! — Младежът се поклони.

— Джо, правилният отговор е: „Добро утро, капитане.“ Всъщност това е едно и също, защото аз наистина съм господар на кораба и на всичко, което е в него. Но когато напуснеш кораба ми на Валхала, няма да имаш никакъв господар. Абсолютно никакъв , както ти обясних вчера. Дотогава ми викай „капитане“.

— Да… капитане. — Младият човек се поклони повторно.

— Недей да ми се превиваш! Когато говориш с мен, ще стоиш изправен, уверен и горд и ще ме гледаш в очите! И правилният отговор е: „Тъй вярно, капитане!“ Какво правиш тук?

— Ъъ… не знам… капитане.

— Така и предполагах. Това кафе няма да могат да го изпият и дузина души.

Шефилд избута с лакът Джо настрани, раздели кафето в девет чаши и си отбеляза наум, че трябва да научи момичето да им поднася кафе по време на работа.

Лита се появи, когато капитанът беше седнал с първата си чаша кафе. Очите й бяха почервенели и с кръгове около себе си — вероятно си беше поплакала и тази сутрин. Шефилд не направи друг коментар освен обичайния сутрешен поздрав и я остави сама да се обслужи — предишната сутрин тя бе видяла как той действа в кухнята.

Скоро му се наложи с тъга да си спомни за вчерашните обяд и вечеря, когато самият той бе правил сандвичите. Но не каза нищо — само им нареди да седнат и да се хранят с него, а да не му висят на главата. Закуската се състоеше главно от кафе, размразен корабен хляб и консервирано масло. От това, което трябваше да бъде яйца от акра с гъби, се бе получила някаква невъзможна за ядене каша, момичето бе успяло да похаби даже сока от райфрути. За това се изискваше особен талант — сокът се приготвяше с една част концентрат и осем части студена вода, което си бе написано върху етикета.

— Лита, умееш ли да четеш?

— Не, господарю.

— Викай ми „капитане“! А ти, Джо?

— Не, капитане.

— А аритметиката? Числата?

— О, да, капитане. Знам ги числата. Две и две е четири, две и три е пет, а три и пет — девет…