Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Побърниках по ключалката, после се престорих, че съм схванал как става и я отключих. Търговецът вече се готвеше да сложи пояса отново на момичето и да ни изпрати да си вървим по пътя. Казах му: „Момент само. Искам да съм сигурен, че вече мога да работя с него. Дай да ти го сложа, ще пробвам да го заключа и отключа.“

Той не беше склонен да го направи, но аз настоях — упрекнах го, че иска да ме прекара: да ме постави в положение, при което, за да отключа собствеността си, ще трябва да изпратя да го повикат и тогава той да ми съдере кожата. Поисках си парите обратно и му казах, че развалям сделката. Той се предаде и надяна пояса.

Успях да сключа, радостта около кръста му много трудно — все пак той беше доста по-широк от момичето. После казах: „А сега повтори комбинацията буква по буква“ — и се наведох над ключалката. Той изрече „ЕСТРЕЛЛИТА“, аз написах „КОНЕКРАДЕЦ“ и заключих пояса.

„Чудесно — казах, — получи се. А сега ми ги продиктувай пак.“

Той повтори, и аз грижливо изписах „ЕСТРЕЛЛИТА“. Поясът, естествено, не се отключи. Изказах предположение, че първия път ми е продиктувал името с едно л и два пъти т . И този вариант не сработи.

Той измъкна отнякъде едно огледало и се опита да се отключи сам. Не се получи. Казах му, че сигурно ключалката е заяла, и наредих да си прибере корема, за да се опитаме да го измъкнем от пояса. Той целият се изпоти.

Накрая му казах: „Виж какво, приятел, подарявам ти пояса. Аз бих предпочел обикновен катинар. Отиди при някой ключар… всъщност не, ти не би се показал в този вид навън. Добре, кажи ми къде да намеря ключар, аз ще му платя и ще го пратя тук. Така ще е честно, нали? Нямам време да кеся тук — поканен съм на обяд в Бойлъхленд. Къде са им дрехите? Верен, събери тия парцали и изведи децата.“

С тези думи излязох и оставих търговеца да се моли ключарят да дойде по-бързо .

Щом се озовахме пред палатката, веднага зърнахме такси. Наредих на верния да го спре и се натоварихме на него. Изобщо не си правих труда да търся ключар; казах на шофьора да кара право към космодрума. По пътя спряхме при някакъв евтин бутик и аз купих дрехи на децата — на него някакви парцали, на нея — балтийски саронг, нещо подобно на дрехата, която носеше Хамадриад вчера. Мисля, че това бяха първите им истински дрехи. Не можах да им намъкна нито чифт от наличните обувки, накрая се отказах и им взех сандали. Наложи се с труд да откъсвам Естрелита от огледалото — тя не можеше да се налюбува на новата си премяна. Изхвърлих робските им мантии.

Набутах децата в таксито и казах на верния: „Виждаш ли тази алея? Ако се обърна и ти побегнеш по нея, няма да мога да те спра, защото трябва да наглеждам тези двамата.“

Тогава, Минерва, се сблъсках с нещо, което никога няма да мога да проумея: така наречената „робска психика“. Верния не ме разбра, а когато му повторих всичко буква по буква, беше потресен. Нима съм бил недоволен от обслужването му? Нима съм искал той да умре от глад ?

Предадох се. Оставихме го пред офиса на „Наеми си слуга“, аз получих залога си обратно, дадох му бакшиш за добрата работа и се отправихме към космодрума.

Въпреки че документите за продажбата бяха в ред, се наложи да дам на митничарите целия залог плюс почти всичките благослевове, които ми бяха останали, за да кача децата на кораба.

Щом се озовахме на борда, аз ги накарах да коленичат, сложих ръцете си върху главите им и ги направих свободни граждани. Изглежда не повярваха, наложи се да им обясня. „Вижте, вие вече сте свободни. Свободни , разбирате ли ме? Вече не сте роби. Сега ще подпиша свидетелствата ви за освобождение и вие можете да отидете в офиса на епархията да ги регистрирате. Ако искате се наяжте и се наспете тук и аз ще ви дам всичките благослевове, които са ми останали, преди утре корабът да излети. Или, ако желаете , можете да останете на борда и ще ви закарам на Валхала — прекрасна планета, малко по-прохладна е от Благословена, но там няма никакво робство.“

Минерва, не мисля, че Лита — или Ийта, както обикновено я наричаха — и нейният брат Джо — Джози или Джозе — разбраха какво имам предвид под място, където няма робство. Това беше безкрайно чуждо на техните възгледи. Но те знаеха какво е космически кораб — бяха чували, че има такива неща — и перспективата да отидат някъде с един от тези кораби ги изпълваше с благоговение; не биха пропуснали подобен случай дори ако им бях казал, че ще ги обесят при пристигането. Освен това за тях аз продължавах да си бъда господарят им; за тях освобождаването не би било от значение дори ако знаеха какво означава то. На планетата им свободата си получаваха само старите и верни роби, но и те продължаваха да работят за господарите си, разчитайки на някакво заплащане.