Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Не девет, а седем, Джо… — поправи го сестра му.

— Достатъчно — рече Шефилд. — Виждам, че ще ни се намери работа. — Замисли се, докато си мърмореше нещо под носа. Накрая добави на висок глас: — Когато приключите със закуската, се заемете с личните си работи, после подредете каютите си — да личи, че сте на космически кораб, ще направя проверка. Оправете и моето легло, но не пипайте нищо друго, особено нещата върху бюрото. После се изкъпете. Да, точно това казах: изкъпете се. На борда на кораба всеки се къпе поне веднъж дневно, може и по-често, ако искате. Чиста вода — колкото искате, тя се върти в затворен цикъл, а в края на пътуването ще имаме няколко хиляди литра повече, отколкото в началото. Не питайте защо, просто повярвайте на думите ми. Ще ви обясня по-късно. ( „Поне няколко месеца по-късно. Какво ли ще разберат сега, щом не могат да съберат пет с три!“ ) Когато завършите, да речем след час и половина… Джо, ти умееш ли да си служиш с часовника?

Джо погледна старомодния часовник, окачен на стената.

— Не знам, капитане. На този има прекалено много числа.

— О, да, разбира се, на Благословена има друга система за измерване на времето. Опитайте да се върнете, когато малката стрелка сочи точно наляво, а голямата — право нагоре. Този път няма да е страшно, ако закъснеете — важното е да се свърши цялата работа. Особено да се изкъпете. Джо, измий си главата с шампоан. Лита, наведи се, скъпа, искам да помириша косите ти. Да, и ти се измий с шампоан.

( „Къде ли са мрежите за коси? Като изключа псевдогравитацията, в условията на безтегловност ще им трябват мрежи за косите или ще се наложи да се подстрижат. За Джо това няма да е страшно, но дългите черни коси на сестра му са главното й достойнство — биха могли да й помогнат да си намери мъж на Валхала. Ако няма мрежи — всъщност едва ли ще има, защото аз самият се подстригвам късо — ще се наложи момичето да си сплита косата и да я завързва с нещо. Или все пак да хабя енергия, за да поддържам една осма през целия път? Хората, които не са привикнали към безтегловността, я понасят зле и дори могат да се наранят. Но засега няма за какво да се безпокоя“ )

— Въведете порядък в каютите си, погрижете се за хигиената си и се връщайте. По-живо!

Той състави списък:

„Да определя задълженията на всеки. (Да ги науча да готвят!)

Да започнем обучение: По какви предмети?

Основи на аритметиката — задължително; но няма защо да се учат да четат на жаргона, който се използва на Благословена; те никога няма да се върнат там, никога! Но този жаргон ще е официалният език на кораба, докато се научат да говорят галакта; хубаво ще е да се научат да четат и пишат на английски: много от книгите, които ще използват при обучението си, са написани именно на английски. Дали на кораба има някакви записи с онзи вариант на галакта, който се използва на Валхала? Да, на тази възраст децата лесно ще могат да запомнят местните думи, идиоми и произношението“

Но основният въпрос беше как да се излекува описването им, техните „души“. Техните личности…

Възможно ли е да се вземат за отглеждане домашни животни и от тях да се направят хора — инициативни, способни, всестранно образовани, подготвени за конкуренцията в едно свободно общество? Още повече желаещи да се състезават, без да се страхуват от съревнованието?

Едва сега той разбра какви проблеми са му се изтърсили на главата заедно с „бездомните котета“. Дали нямаше да се наложи да ги отглежда още петдесет или шейсет години, докато не умрат от старост?

Страшно отдавна, когато все още беше момче, Уди Смит намери полуживо малко лисиче в гората — майка му или го беше изгубила, или бе мъртва. Той взе зверчето у дома, кърмеше го от бутилка и цяла зима го държа вкъщи. Когато дойде пролетта, го върна на мястото, където го бе намерил, остави клетката и отвори вратичката.

Върна се след няколко дни, за да си прибере клетката.

Откри създанието — треперещо и полумъртво от глад и жажда, но все още вътре в клетката въпреки отворената вратичка. Уди го взе вкъщи, отново го нахрани и напои, построи му кошарка и никога вече не се опита да го пусне на свобода. Както казваше дядо му, „горкото създанийце никога не е имало шанс да научи какво е да си лисица“.

Възможно ли бе той да помогне на тези уплашени и невежи животинчета да научат какво е да си човек?

Върнаха се в каюткомпанията, когато „малката стрелка сочеше точно наляво, а голямата — точно нагоре“ — за целта трябваше да почакат малко пред вратата, но капитан Шефилд се направи, че не е забелязал.