Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Всяка година в Деня на флота той обличал парадната си адмиралска униформа, с всичките си медали — като се започне от медала за добро поведение в училище и се стигне до този за храброст, който го направил адмирал — и прислужникът му го откарвал в центъра на провинцията, където на заседание на Търговската камара Дейвид държал патриотична реч. Не знам защо го е правел, Айра. Може би защото noblesse obige 35. Или така е проявявал чувството си за хумор. Но не пропускали година да го поканят и той никога не отказвал. Съседите му се гордеели с него — той бил пример за Преуспяло местно момче, понастоящем върнало се вкъщи и живеещо досущ като останалите. Успехът му бил чест за всички тях. Харесвало им, че продължава да си бъде „техен човек“, и дори да забелязвали, че хайлазува, никой нищо не споменавал по въпроса.

Запознах те само повърхностно с кариерата на Дейв, Айра, нямаше нужда да навлизам в подробности. Не споменах за автопилота, изобретен и разработен от него, когато заемал длъжността, позволяваща му да се занимава с подобни неща. Нито пък ти описах как преустроил цялостно работата на екипажа на борда на летящите „лодки“, така че с минимум усилия да се постигат най-ефективни резултати. За командващия пилот не останали задължения, освен да наблюдава останалите, а можел и спокойно да си похърква, облегнат на рамото на втория пилот, ако ситуацията не изисквала вниманието му. Когато се занимавал с усъвършенстването на патрулните самолети на флота, направил промени в апаратурата и пултовете за управление.

Не можем да не достигнем до следния извод: едва ли Дейв се е смятал за „експерт по ефективността“, но той опростявал всяка дейност, с която му се налагало да се занимава, и неговите приемници винаги работели по-малко от предшествениците му.

Но обикновено приемниците му отново реорганизирали дейността, така че да имат три пъти повече работа и три пъти повече подчинени… този контраст своеобразно характеризира чудатостта на Дейвид. Някои хора са мравки по природа; те трябва да работят, дори ако работата е безполезна. Значително по-малко на брой са притежаващите таланта за градивен мързел.

Така свършва Разказът за Човека, Който Беше Прекалено Мързелив, За Да Не Сполучи. Да го оставим да си лежи в хамака под дебелата сянка. Доколкото знам, още си е там.

— Дори след повече от две хиляди години, Лазарус?

— А защо не, Айра? Дейвид беше почти на моята възраст, а аз все още съм жив.

— Да, но… Бил ли е Дейвид Лем член на Семействата? Под друго име? В списъците я няма фамилията Лем.

— Не съм го питал, Айра. Нито пък той някога сам ми е казвал. По онова време Семействата пазеха съществуването си в тайна. А може и самият той да не е знаел. Нали напуснал дома си толкова млад и тъй неочаквано? Тогава не разкриваха пред младите хора тайната, докато не са достигнали възраст за женене. Значи осемнайсет при юношите и шестнайсет при девойките. Помня собственото си смайване, когато я научих малко преди да навърша осемнайсет. От Дядката, защото възнамерявах да сторя голяма глупост. Едно от най-странните неща в животното, наречено човек, синко, е, че мозъкът пораства години след тялото. Бях на седемнайсет, млад и твърдоглав, и исках да се оженя за най-неподходящото за мен момиче. Дядката ме отведе зад плевнята и ме убеди, че съм поел по грешен път.

„Уди — каза той, — ако искаш да избягаш с това момиче, никой няма да те спира.“

Аз обявих с войнствен тон, че никой не би могъл да ме спре, защото щом веднъж се озова отвъд границата на щата, ще уредя нещата и без съгласието на родителите си.

„Точно това ти разправях — каза той. — Никой няма да те спира. Но и никой няма да ти помогне. Нито родителите ти, нито другият ти дядо и бабите ти, нито пък аз. Даже брачните ти разходи няма да поемем, камо ли издръжката ти. Нито долар, Уди, няма да получиш дори дайм 36. Ако не ми вярваш, попитай някого от останалите.“

Отвърнах намусено, че не се нуждая от никаква помощ.

Гъстите вежди на дядката се стрелнаха нагоре. „Хайде-хайде — каза той. — Само не ми казвай, че тя ще те издържа. Хвърлял ли си напоследък поглед във вестникарската рубрика «Търся работа»? Ако не си, добре ще е да го направиш. Или виж финансовата страничка, само половин минутка ще ти е достатъчна.“ После добави: „О, да, ти ще си намериш работа — например да продаваш амбулантно метли, разнасяйки ги от врата на врата срещу комисиона. Което ще ти осигури чист въздух, здравословно физическо натоварване и възможност да продемонстрираш чара си, който не е особено голям. Но не се опитвай да продаваш прахосмукачки — никой няма да ги купи.“