Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Но за да станеш официално герой, трябва и късмет. Не е достатъчно да изпълниш задълженията си, изложен на непрекъснатия обстрел на противника; необходимо е някой — колкото по-високопоставен, толкова по-добре — да стане свидетел на подвига ти. Дейвид имал този късмет и получил медала си.

Краят на войната той посрещнал в столицата на родината си, във флотското бюро по въздухоплаване, където се занимавал с разработване на патрулни самолети. Тук навярно от него имало даже по-голяма полза, отколкото ако се намирал на фронта, понеже едва ли имало по-голям познавач на многомоторните самолети и работата му позволявала да коригира недомислиците и да внася известни подобрения. Общо взето, посрещнал края на войната в компанията на документите на бюрото си, като спял на собственото си семейно легло.

И така, войната свършила.

Дейв се огледал и преценил какви са перспективите. Във флота имало стотици капитани, които също като него били лейтенанти само три години по-рано. Мирът настъпил за вечни времена, както уверяват винаги политиците, и на повишение можели да разчитат само малцина офицери. Дейв разбирал, че няма да го огрее, понеже нито бил сред най-възрастните, нито стигнал до чина си по традиционния начин, пък и нямал необходимите политически и социални връзки.

Но зад гърба си имал почти двайсет години служба и можел да се уволни, като запази поне половината от заплатата си. Или да продължи да служи до пенсионирането си, без изгледи междувременно да стане адмирал.

Нямало нужда да бърза с решението — до изтичане на двайсетгодишния стаж му оставали година или две.

Но той се пенсионирал почти веднага — по болест. В диагнозата му ставало дума за някаква психоза, което значи, че се е чалнал от работата си.

Айра, изобщо не знам как да коментирам този факт. От всички, които познавам, Дейвид изглеждаше да е най-нормален. Но аз не съм присъствал на уволнението му, а „психическото състояние“ беше втората най-често срещана причина, поради която офицерите напускаха флота по онова време, но… какво ли биха казали те по този повод? Можеш да се чалнеш, без никой да забележи и да си флотски офицер, писател, учител, проповедник… могат да се изредят още няколко почтени професии. Докато Дейвид ходел на работа, подписвал подготвените от чиновниците документи и не говорел особено с началниците си, никой не забелязвал нещо нередно. Спомням си един флотски офицер, който имаше превъзходна колекция от дамски превръзки; той често се затваряше в кабинета си и ги разглеждаше… друг точно по същия начин събираше колекция от хартиени лепенки, използвани в пощите. Кой от тях беше лудият? Или и двамата? Или нито един?

Впрочем друг аспект от пенсионирането на Дейв изисква познаването на законите от онова време. Уволнявайки се след двайсет години служба, той би получавал половината си заплата минус данъците, които не били никак малки. Но пенсионирането по болест му осигурило пенсия, равна на три четвърти от заплатата му, при това освободена от данъци.

Не знам, просто не знам. Но цялата тази история по прекрасен начин илюстрира таланта на Дейвид винаги да постига максимален резултат с минимум усилия. Добре, нека приемем, че се е смахнал откачил — но по свой си начин.

Имало и други причини за пенсионирането му. Той правилно предположил, че няма шансове да стане адмирал. Но почетната грамота за храброст в съчетание с повишението при пенсионирането довели до следния резултат: Дейв станал адмирал пръв сред съучениците си, без никога да е командвал не само флот, но дори и кораб, при това един от най-младите адмирали в историята, като се има предвид истинската му възраст. Предполагам, че това е задоволило селското момче, което мразело да оре нивите с мулето.

Защото в сърцето си той все още си оставал селско момче. За ветераните от войната имало друг закон, който облагодетелствал незавършилите образованието си поради отиването си в армията. Държавата плащала обучението им — толкова месеци, колкото те прекарали в армията.

Този закон бил предназначен за млади хора, но нищо не пречело от него да се възползва и офицерът, приключил кариерата си във флота. С пенсията, равна на три четвърти от заплатата му, освободена от данъци, и със субсидията за обучението — върху която също не се плащали данъци — жененият ветеран тръгнал на училище, като сега получавал почти толкова, колкото и докато бил на служба. Всъщност даже повече, защото сега не било нужно да харчи пари за скъпи униформи и за да поддържа общественото си положение. Можел да си безделничи на воля и да чете книги, да се облича както си поиска и да не се притеснява за външния си вид. Понякога ставал късно и доказвал, че покер играят по-скоро оптимистите, отколкото математиците. После съответно си лягал късно. Но никога, никога не ставал рано.