Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

На външен вид самолетите бяха абсолютно нелепи — нищо в небето днес не прилича на тях, освен може би детските хвърчила. Всъщност самолетите така и ги наричаха — „хвърчила“. Имаха по две крила — горно и долно, а мястото на пилота бе между тях. Малка прозрачна преграда пазеше лицето му от вятъра. Не се учудвай, тези леки конструкции летяха доста бавно, движеха се с помощта на въртяща се перка.

Крилата се правеха от боядисана тъкан, опъната върху твърда рамка — само това е достатъчно да разбереш, че скоростта бе доста далеч от звуковата. Освен при нещастните случаи, в които пилотът неудачник полита право надолу и измъква и двете крила, в отчаян опит да изправи самолета.

Което никога не се случило на Дейвид. Някои хора са летци по рождение. Достатъчно било Дейвид само да зърне самолета и веднага разбирал какъв е пределът на възможностите му, също толкова добре, колкото разбирал и устройството на стойката за доене, от която бил избягал.

Научил се да лети почти толкова бързо, колкото и да плува.

Инструкторът му казал: „Дейв, ти имаш дарба. Мисля да те предложа за обучение за пилот на изтребител.“

Пилотите на изтребители бяха аристократите сред летците; те се издигаха във въздуха, за да се срещнат в битка с противника един срещу един. Пилот, който успее да постигне победа пет пъти — тоест да унищожи противниковия пилот и самият той да оцелее, — ставаше „ас“, което беше много висока чест, тъй като, както лесно може да се съобрази, вероятността за такова събитие е една втора на пета степен, или едно към трийсет и две. Докато, обратно, шансът да бъдеш убит е почти сигурен.

Дейв благодарил на наставника си и докато кожата му настръхвала, мозъкът му вече работел на пълни обороти в търсене на начин да избегне тази висока чест и в същото време да не се лиши от наполовина по-високата си заплата и от удобството да работи седнал.

Да управляваш изтребител си имаше и други недостатъци, освен опасността всеки срещнат чужденец да ти подпали задника. Пилотите летяха на „хвърчилата“ си без допълнителен екипаж и сами си бяха навигатори — без компютри, радиовръзка или каквото и да било други устройства от тези, които се използват днес… или дори като използваните по-късно през същия този двайсети век. Използваният метод се наричаше „мъртво изчисление“, тъй като, ако разчетеш полета неправилно, ти си мъртъв — самолетите на флота летяха над водата, излитаха от малък плаващ аеродрум, а запасът гориво на изтребителите стигаше само за няколко минути. Ще добавя още, че по време на битка се налагаше пилотът да разделя вниманието си между проблемите на навигацията и опитите да свали атакуващия чужденец, преди онзи да е свалил него. Ако пилотът искаше да стане ас — или, което е едно и също, да вечеря същата вечер, — се налагаше първо да свърши по-важната работа и чак после да мисли за навигацията.

В допълнение на възможността да се загубиш насред морето и да потънеш заедно с „хвърчилото“, когато свърши бензинът… всъщност разказах ли ти по какъв начин летят тези неща? Въздушната перка се задвижва от двигател, използващ химична екзотермична реакция — окисляване на въглеводородна течност, наречена „бензин“. Ако ти се струва, че това е нелепо, ще ти кажа, че си беше нелепо още тогава. Методът си е ужасно неефективен. Летецът трябваше да се съобразява не само с факта, че бензинът може да свърши насред океана. Често се случваше своенравните двигатели да се закашлят и да излязат от строя. Което понякога бе фатално.

Но причината Дейвид да не желае да стане пилот на изтребител не била опасността — просто това не влизало в генералния му план. Летците на изтребители били прикрепени към плаващи летища — самолетоносачи. В мирно време — а онези години бяха такива — летците не работеха особено усилено, рядко даваха вахти и прекарваха по-голямата част от времето си на брега, на сухопътни летища, въпреки че се водеха в списъците на самолетоносачите и се придвижваха напред в кариерата си както в чиновете, така и в заплатата.

Но няколко седмици годишно пилотите, прикрепени към самолетоносачи, трябваше да прекарват в морето, на Маневри. Налагаше се да стават час преди зори, за да загреят онези опърничави двигатели, а после да стоят край самолета, готови да излетят при първия признак за реална заплаха или за нейна имитация.

Дейвид мразел всичко това — ако зависело от него, не би се явил и на Страшния съд преди обед.

Имало още една отрицателна страна: кацането на тези плаващи летища. На сушата Дейвид можел да кацне върху монета от десет цента и да върне рестото. Но това зависело от собствените му умения, развити във висша степен, защото в опасност била собствената му кожа. Обаче при кацане на самолетоносач зависиш от уменията на друг, на дежурния на палубата, а Дейвид силно се съмнявал, че е редно да рискува същата тази кожа, като се довери на уменията, добрите намерения и бързината на реакцията на някой друг.