Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Айра, вероятно не си виждал подобно нещо в живота си. Представи си космодрума тук, на Нови Рим. За да кацне, корабът се контролира от земята, нали? Така кацаха и самолетите в онези дни върху самолетоносачите, само че аналогията не е пълна — кацането върху палубата на самолетоносачите тогава се извършваше без уреди. Никакви. Не те занасям.

Всичко се правеше на око — както дете хваща подхвърлена топка по време на игра — само че топката бил Дейвид, а го ловял дежурен пилот на самолетоносача. Налагало се Дейвид да забравя за собственото си майсторство, за собствената си преценка и да поверява живота си на дежурния, инак нещастието би било неизбежно.

Дейвид винаги разчитал на собствената си преценка, дори когато целият свят бил против. Да се довериш в такава степен на друг човек можеш само ако напълно забравиш за собствената си природа. Все едно да оголиш корема си пред хирурга и да му кажеш: „Хайде, режи!“, когато не си сигурен дали хирургът е в състояние да нареже правилно дори парче шунка. Така че кацанията на самолетоносача наистина можели да накарат Дейвид да се откаже и от наполовина по-високата заплата, и от леката работа, само и само за да не се доверява на оценката на друг човек, който при това не рискува нищо в момента.

Трябвало да концентрира цялата си воля, за да се реши да го направи първия път, но от това не му станало по-леко. Обаче научил един абсолютно неочакван урок: оказало се, че съществуват обстоятелства, при които оценката на друг човек не само че е по-важна от собствената, но и е несравнимо по-важна.

Разбираш ли… не, май не разбираш, явно не обясних добре какво имам предвид. Самолетът, приземяващ се върху самолетоносач, има шанс да не се разбие само ако куката на опашката му се скачи с металното въже, опънато по дължината на палубата. И ако летецът следва само собствената си преценка, изградена от опита при кацане на сухопътни летища, той би могъл да се разбие от задната част на кораба; или пък, ако знае за тази опасност и се опита да я избегне, може да прелети прекалено високо и да не успее да се скачи с въжето. Вместо голяма равна площадка, прощаваща всички грешки, той има пред себе си малко „прозорче“, в което трябва да се вмъкне прецизно — нито по-горе или по-долу, нито вляво или вдясно, без да лети твърде бързо или прекалено бавно. При това не може да види дали прави всичко както трябва.

По-късно процесът стана полуавтоматичен, после и автоматичен, но когато го усъвършенстваха в необходимата степен, вече нямаше нужда от самолетоносачи. Това е показателно за човешкия „прогрес“: тогава, когато разбереш как да постъпиш, се оказва, че е твърде късно.

Но често се оказва, че натрупаните знания могат да помогнат при решаването на друг проблем. Инак още щяхме да се люлеем по клоните на дърветата.

И така, пилотът на самолета беше принуден да се доверява на дежурния на палубата, който можеше да види какво се случва. Наричаха този дежурен „сигнализиращ офицер при кацане“ и той използваше флагчета, за да съобщава на пилота в самолета как върви кацането.

Преди да се реши за пръв път на тази противоестествена постъпка, Дейвид направил три обиколки в небето, накрая се овладял, доверил се на сигнализиращия офицер и получил разрешение за кацане.

Едва когато вече бил на палубата, разбрал каква уплаха е преживял — пикочният му мехур се бил освободил от съдържанието си.

На вечерта получил майтапчийско удостоверение: „Кралски орден на Мократа пелена“, подписано от сигнализиращия офицер, заверено от командира на ескадрона, със свидетели — неговите колеги. Такова унижение не бил изпитвал от края на плебейската си година. Малка утеха било, че орденът се връчвал често: приготвените предварително бланки очаквали подмокрените пилоти от всяка нова група.

Оттогава той следвал перфектно указанията на сигнализиращия офицер, подчинявал им се като че ли е робот, владеел емоциите си сякаш е под самохипноза. И когато му се наложило да осъществи нощно кацане — което играеше още повече по нервите на пилотите, тъй като те не можеха да видят абсолютно нищо освен светещите пръчки, използвани от сигнализиращите офицери вместо флагове — Дейвид извършил идеално кацане още от първия опит.

Дейвид си траел за намерението си да не търси славата на пилот на изтребител, докато не се убедил, че си е спечелил репутацията на превъзходен летец. Тогава подал молба за преквалификация — пилот на многомоторен самолет. Осъществяването на това му желание се оказало страшно мъчна работа, защото така високо оценилият способностите на Дейвид инструктор междувременно станал командир на неговия ескадрон и именно той трябвало да се запознае с молбата на Дейв. Веднага щом молбата стигнала по местоназначението си, Дейвид бил повикан в кабинета на началника си.