Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Дейвид, какво е това?

— Там всичко е написано, сър. Искам да се уча да управлявам по-големи самолети.

— Да не си се чалнал? Ти си пилот на изтребител. Още три месеца в разузнавателния ескадрон — и ще ти дам превъзходни препоръки, като те изпратя на преквалификация, но като пилот на изтребител.

Дейв мълчал.

Командирът на ескадрона упорствал:

— Или те е разстроил глупавият „медал на пелената“? Та половината пилоти във флота са удостоени с него! По дяволите, човече, аз също имам такъв! Той не те е унизил в очите на другарите ти; предназначението му е да ти напомня, когато ти порасне работата, че и ти си човек.

Дейвид продължавал да мълчи.

— По дяволите, какво стоиш като пън! Вземи тая хартийка и я скъсай. После напиши нова — за преквалификация като пилот на изтребител. Няма какво да чакаш три месеца, ще те пусна още сега.

Дейвид стоял безмълвен. Командирът му го гледал, целия почервенял, а после казал меко:

— Може би греша. Може би овцете не притежават качествата, нужни за един пилот на изтребител 34. Това е всичко. Свободен си.

На „по-големите самолети“, многомоторните летящи „лодки“, Дейвид най-сетне се почувствал като у дома си. Те били прекалено грамадни, за да излитат от самолетоносачи, въпреки че формално били част от флота. На практика Дейвид прекарвал всяка нощ вкъщи, в собственото си легло и до собствената си съпруга. Твърде рядко му се налагало да нощува в базата по време на дежурство, още по-рядко големите „лодки“ излитали в небето нощем. Те не летели много често и през деня, в хубаво време: били прекалено скъпи, за да бъдат рискувани, всеки полет гълтал много средства, а държавата в ония времена била настроена на вълна икономии. „Лодките“ летели в пълен екипаж; на двумоторните — четирима или петима души, а на четиримоторните — още повече; често на борда вземали и пътници, за да могат хората да набират летателно време, необходимо за повишение. Всичко това устройвало Дейвид — не било необходимо да управлява самолета, докато се занимава с още шестнайсет неща, можел да забрави за преценката на сигнализиращите офицери, за капризите на двигателите и най-сетне — за недостига на бензин. Разбира се, ако зависело от него, той винаги сам би осъществявал кацанията, но когато първият пилот го освободил от това задължение, Дейвид се научил да не показва безпокойството си, а с течение на времето напълно се избавил от страховете си, понеже всички пилоти на голямата „лодка“ били предпазливи и явно възнамерявали да живеят дълго. (Пропуснато.)

… Години Дейвид прекарал комфортно и два пъти го повишавали.

После избухна войната. През този век войните не преставаха, но по-често бяха в далечни краища на света. Обаче тази засегна почти всеки народ на Земята. Дейвид нямал ясна представа за войната; според него предназначението на флота било само с външния си вид да отказва останалите от всякакво желание да воюват. Но мнението му не интересувало никого. Било твърде късно да се суети и да подава оставка, нямало къде да избяга. Така че той решил да не се вълнува заради неща, които не е в състояние да промени, което било добре, защото войната била дълга, жестока и погубила милиони хора.

— Дядо Лазарус, а вие с какво се занимавахте по време на тази война?

— Аз? Продавах свободни облигации, държах четириминутни речи, участвах едновременно в наборната и в продоволствената комисия, вършех и други важни дела… докато президентът не ме повика във Вашингтон, а какво направих после, е тайна, пък и да ти разкажа, няма да ми повярваш. Но това няма значение, нали сега ти разправям за Дейвид .

О, той бил истински герой. Храбростта му била пример за всички, наградили го с медал, за което ще разкажа в останалата част от историята.

Дейв си поставил за цел да се уволни с чин лейтенант, защото на летящите „лодки“ рядко назначавали офицери с по-високи чинове. Но войната го направила лейтенант за няколко седмици, година по-късно станал старши лейтенант, а накрая и капитан с четири златни нашивки — без никакви комисии и изпити, без нито ден да е командвал плавателен съд. Войната бързо изразходвала офицерите и останалите живи незабавно били повишавани, ако нямали никакви издънки.

Дейвид не допуснал да се издъни. Той прекарал част от войната в патрулиране край бреговете на родината си, в търсене на вражески подводници — занимание, наричано „бойни дежурства“, но не по-опасно от тренировъчните полети в мирно време. Известно време обикалял и вербувал търговци и чиновници за летци. Веднъж бил изпратен в зоната на бойните действия и именно там заслужил медала си. Не знам подробностите, но героизмът често се състои в това — вместо да се паникьосаш и да те застрелят в гърба при бягството ти, да запазиш главата на раменете си в опасна ситуация и да направиш най-доброто, на което си способен. Хората, избрали този път, печелят доста повече победи от световноизвестните герои; търсенето на слава често води до преждевременна смърт.