Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

А утре през нощта ще ти разкажа за това, когато ти се прииска да чуеш една от историите ми. А ако не поискаш — ще запомня тази до завръщането ти. Ти си също толкова странен като него, също толкова мъдър и търпелив — точно такъв съпруг е нужен на развратната ти жена. А после, заклевам се, скъпи, аз ще се опитам да забравя за всичко, докато се върнеш. Но ако не издържа — тържествено ти обещавам, че ще легна само с воин, с достоен за гордост мъж… Такъв като този странен човек.

Лазарус, любов моя, нима ти наистина си мой потомък? Вярвам, че знаеш кога ще свърши войната и че моето момче ще се върне при мен здраво и читаво. Когато ми каза за това, престанах да се измъчвам, за пръв път през дългите месеци самота. Надявам се, че всичко, което ми каза, е истина. Бих искала да вярвам в съществуването на Тамара, в това, че тя води произхода си от мен. Но аз не искам да ме напуснеш след осем години! Тази невинна малка снимка… Ако не се боях, че ще те шокирам, бих ти подарила една от онези истински картички, които правеше мъжът ми. Няма ли да се засегнеш, ако те огледам по-отблизо?

Мисис Смит застана на едно коляно, внимателно погледна, после го докосна и вдигна глава.

— Сега ли?

— Да!

Той я вдигна и я положи на леглото. Тя съсредоточено му помагаше и когато се сляха, затаи дъх.

— По-силно, Тиъдър! Този път не ме щади!

— Да, прекрасна моя!

Когато невероятният им екстаз приключи, Морийн мълчаливо лежеше в прегръдките на Лазарус и го милваше, загледана в пламъчето на свещта.

— Време е да си вървя, Тиъдър — каза накрая тя. — Не, не ставай, аз и така ще се измъкна. — Тя стана, вдигна дрехите си от пода и духна свещта. После се доближи до леглото и целуна Лазарус. — Благодаря ти за всичко, Тиъдър. Върни се при мен, върни се!

— Ще се върна!

Тя изчезна бързо и безмълвно.

Някъде във Франция

Скъпо мое семейство!

Записвам това в джобния си дневник, където записът ще остане до края на войната, но това е без значение, защото ще получите всичко достатъчно бързо. Сега не мога да пращам запечатани писма, още повече в пет плика. Тук има нещо, което се нарича „цензура“ — всяко писмо се отваря, прочита се и всичко, от което швабите биха могли да получат информация, се заличава: сведенията за датите, местоположенията на военните части и може би дори онова, което съм ял на закуска (боб, свинско варено, пържени картофи и кафе, в което би могла да се разтвори лъжицата).

Работата е там, че предприех отвъдокеанско пътуване като гост на чичо Сам и сега съм в страната на изисканите вина и прекрасните жени. (Навсякъде вината са най-обикновени, а прекрасните жени явно ги крият някъде. Най-симпатичната, която видях, имаше малки мустачки и много космати крака, които може би нямаше да забележа, ако не ме беше духнал ветрецът от нейната посока. Скъпи мои, съмнявам се, че французите се мият — поне не във военно време. Но аз не се каня да ги критикувам — ваната е разкош. Но ако трябваше да избирам между вана и прекрасна жена, щях да предпочета първото — иначе нито една жена просто не би ме докоснала.) Нека не ви притеснява, че съм в зоната на бойните действия. Щом сте получили това писмо, значи войната е свършила и аз съм наред. Но ми е по-лесно да напиша писмо, отколкото всеки ден да отбелязвам в дневника тривиалните подробности. Зона на военните действия е силно казано. Войната протича позиционно — тоест противниците си стоят на местата. А пък аз се намирам в тила, далеч от предната линия, и от местата, където се стреля.

Аз командвам военен отряд, който се нарича отделение. Осмина мъже сме: аз, петима стрелци с винтовки, още един с автоматична винтовка (в тази война още няма бойни роботи), осмият мъкне боеприпасите. Длъжността ми е ефрейторска и аз съм именно ефрейтор, както ви бях написал и в последното писмо, изпратено още докато бях в Съединените щати. Възможно е документите да са се изгубили по време на суматохата по прехвърлянето ми в друга част.

Но новата длъжност ме устройва. За пръв път имам постоянни подчинени, имам време, за да се запозная с всеки от тях лично, да разбера техните силни и слаби страни и да се науча да ги командвам. Това са прекрасни хора. Само с единия имам проблеми, но той няма нищо общо с това, вината е в предразсъдъците на това време. Той се нарича Ф. К. Динковски и е единственият евреин католик в моето отделение. Ако близначките не са чували нито за едното, нито за другото, нека се обърнат към Атина. По рождение този човек е принадлежал към едно вероизповедание, но е бил възпитан в друго, а пък му се налага да служи с момчета от село, които изповядват трета вяра, при това не страдат от излишна търпимост към чуждата.