Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Той отново разгледа подаръците, върна всичко обратно по местата и скри кутийката на самото дъно на чантата, затвори я, пусна водата, съблече се и се настани във ваната.

Но не можа да се отпусне в топлата вода. После дълго лежа в леглото, спомняйки си изминалите часове.

Струваше му се, че разбра каква е Морийн: харесваше й да бъде такава, каквато е. Тя обича себе си, мислеше си Лазарус, а това е необходимо, иначе е невъзможно да обичаш другите. Тя не изпитваше чувство на вина, защото никога не бе направила нещо, заради което да се почувства виновна. Тя не лъжеше себе си и сама си беше съдник, без да се съобразява с чуждото мнение. Да, тя не лъжеше себе си — но без да се поколебае, мамеше другите, ако смяташе, че така ще е по-добре. Тя не желаеше да се подчинява на правилата, които не бяха измислени от нея.

Лазарус я разбираше. И той постъпваше по същия начин. Сега бе наясно от кого е наследил този си навик. Въпреки напрежението в слабините, той се чувстваше щастлив. Или благодарение на това, поправи се той: въпреки всичко усещането беше приятно.

Внезапно дръжката на вратата се завъртя. Лазарус моментално скочи от леглото и замря. Вратата се отвори — и Морийн, топла, благоухаеща, се озова в прегръдките му. После се отдръпна за миг, хвърли дрехите си на пода и отново се вкопчи в него, жадно търсейки устните му.

— Как се осмели? — дрезгаво попита Лазарус.

Тя тихо отвърна:

— Разбрах, че не мога иначе. Тук рискувам много по-малко. Когато имаме гости, децата никога не слизат долу. Може би баща ми подозира нещо, но никога няма да провери. Не се притеснявай, скъпи. Вземи ме. Още сега!

И той точно това направи.

Тя блажено въздъхна и обгръщайки го с ръце и крака, прошепна в ухото му:

— Така ми напомняш за мъжа ми, Тиъдър, че с нетърпение чакам да свърши войната и да му разкажа за теб.

— Искаш да му разкажеш за всичко, така ли?

— Обожаеми Тиъдър, разбира се, че ще го сторя. Някои неща, които ти казах днес, ще бъдат смекчени, а други — премълчани. Брайън не настоява да му призная всичко. Но тези работи не го притесняват, уредихме въпроса още преди петнадесет години. Той наистина има доверие на моята преценка и на вкуса ми. — Тя тихичко се изкиска в ухото му. — Срам ме е, че толкова рядко ми се налага да му признавам нещо, защото той обича да слуша за приключенията ми. И ме кара да му разказвам за тях пак и пак, сякаш препрочита любими книги. Бих искала да му разправя за случилото се още утре. Но няма да го сторя. Ала ще запомня всичко.

— Утре ли ще дойде?

— Да, към края на деня. И едва ли ще ми позволи да заспя. По телефона ми заръча да „л. в. л. и. д. з. с. р. к.“, за да може да ме „с. п. н. д. н.“. Което означава „да легна в леглото и да заспя с разтворени крака“, за да може да ме „събуди по най-добрия начин“. Но аз само се престорвам, че спя, въпреки че той гледа винаги да се промъкне в стаята крадешком. — Тя се изкиска. — А после ние си играем. Когато той ме буди, аз се правя, че се събуждам, и произнасям не неговото, а друго, чуждо име. Простенвам: „О, Албърт, скъпи, мислех си, че никога няма да дойдеш!“ — или нещо от този род. А после идва неговият ред да каже нещо от сорта: „Това е Бъфало Бил, мисис Моли 97! Мълчи и се залавяй за работа!“ Тогава аз млъквам и ние започваме да се трудим без нито дума повече.

— Чудесно, мисис Моли. Това ли е най-доброто, на което си способна?

— Старая се с всичка сила, Бъфало Бил. Но сега съм толкова възбудена, че не мога да мисля, и може би съм объркала нещо. Би ми се искало да повторим. Нямате ли намерение да ми дадете този шанс, сър?

— Само ако ми обещаеш, че няма да се престараваш. Ако това дотук не беше най-доброто, на което си способна, един по-качествен труд би ме нокаутирал.

— Разсъждаваш точно като мъжа ми и дори плътта ти е същата, особено там… И миризмата ти е като неговата.

— А твоята кожа ухае като кожата на Тамара.

— Наистина ли? А в леглото напомням ли ти на нея?

( Тамара знае хиляди начини да се люби, скъпа, но тя рядко прибягва до нещо необикновено. Любовта, мила моя, не е техника, а отношение. Желание да ощастливиш някого и умение да го направиш. Но мен ме порази доколко изтънко си овладяла техниката — на Александрия биха платили скъпо за теб. )

— Напомняш ми. Но приликата се изразява в отношението към това, което правиш. Тамара усеща какво става в ума на другия и му дава онова, от което той се нуждае. Дава му точно това.

— Значи тя умее да чете мисли? Тогава не приличам на нея.

— Не, Тамара не умее да чете мисли. Тя усеща другия и разбира какво му трябва. И невинаги това е сексът. А при вас нима не се случва Брайън да има нужда от нещо съвсем друго?