Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Нима? Та аз не ти дадох никакви доказателства. Просто ти разказах съвсем невъзможна приказка, ако се замислиш.

— Въпреки всичко, аз ти вярвам. Значи това ще стане, когато Удроу стане на шест години — по-точно на седми ноември…

— Не, на единадесети!

— Да, Лазарус. Но откъде знаеш, че той е роден на единайсети?

— Нали сама го каза.

— Скъпи, аз казвах, че той е роден през ноември. Но не споменах датата. И сега преднамерено промених датата, но ти веднага ме поправи.

— Какво пък, може да го знам от Айра. Или от някое от децата. Дори от самия Уди.

— Удроу още не знае датата си на раждане. Провери — събуди го и попитай.

— Няма да го будя, преди да се приберем у дома.

— Ами аз кога съм родена, скъпи?

— На 4 юли 1889 година.

— А Мери?

— Тя май е на девет, но не помня датата.

— Ами рождените дни на останалите деца?

— Пак така.

— Ами рожденият ден на баща ми?

— Иска ли питане — 2 август 1852 година.

— Лазарус, който се нарича Тиъдър! С децата си се придържам към едно твърдо правило. Крия от тях рождените им дни, докато е възможно — за да не досаждат на възрастните и да не ги шантажират, като си просят подаръци. А когато тръгне на училище, детето вече трябва да знае датата. Тогава го смятам за достатъчно пораснало и го карам да я запомни, но винаги предупреждавам, че за нетърпеливите няма нито празничен пай, нито вечеринка. Но още не ми се е налагало да прибягвам до това наказание — дечицата ми са схватливи.

През миналата година Удроу беше още твърде малък и нямаше никакви проблеми, рожденият ден стана изненада за него. Той и досега не знае, че за това събитие има конкретна дата. Поне така предполагам. Лазарус, ти знаеш кога са родени предците ти по пряка линия, защото си ги видял в списъците на фондацията. Но ти не можеш да назовеш датите на раждане на другите ми деца. Ето ти го доказателството.

— Но нали знаеш, че съм имал достъп до архивите. Могъл съм да запомня датите още през миналата година.

— Да, ама не. А защо си запомнил рождената дата само на едно от децата? И на баща ми? Нещо не се връзва, скъпи. Ти си искал да откриеш предците си и си се подготвил за срещата. Разбирам, че не си дошъл в църквата случайно, а да ме намериш — и това ме ласкае. И запознанството с баща ми в игралния дом също не е случайно. А как си разбрал къде да ни търсиш? Благодарение на частни детективи, така ли? Едва ли в архивите на фондацията има сведения за игралния дом например.

— Действително направих нещо подобно. Да, наистина търсех начин да се запозная с вас. И при нужда щях да изгубя години за това. Нали не можех да звънна на вратата ви и да кажа: „Здрасти, аз съм ваш потомък. Може ли да вляза?“ Незабавно щяхте да извикате полиция.

— Надявам се, че на твое място щях да постъпя по-различно, скъпи, но ти благодаря, че си си направил труда заради нас. О, Лазарус, толкова те обичам! И вярвам на всяка твоя дума. Сега аз знам, че Брайън ще се върне при мен! Въодушевена съм както никога досега и ми се иска да науча някои неща. Разкажи ми за семейството ти.

— Винаги ми е приятно да говоря за тях, защото ги обичам.

— Ласкае ме сравнението с твоята жена Тамара. Ако искаш, можеш да не ми отговаряш скъпи — при вас случва ли се двама съпрузи да спят с една съпруга?

— О, разбира се. Но по-често става обратното: единият от нас, Галахад — и той е твой потомък, бабче — развлича едновременно две от жените ни, тоя човек не знае що е умора.

— Това е забавно, но повече ми допада другият вариант. Представата ми за рая, любими, би се осъществила, ако съм в леглото с двама ви с Брайън. Със сигурност бих се постарала да ви направя щастливи. Но не мога да го направя. Оставам си само с мечтите… Аз ще мечтая за това.

— Представяй си, че се разсъбличаш пред нас в гората, като жената от френската картичка.

— Ох! Страхувам се, че само като го помисля, ще пламна като клечка кибрит!

— Тогава е по-добре да те закарам вкъщи.

— Да, май така ще е по-добре. Ужасно съм щастлива — и така ще е винаги — и изгарям от страст… към теб, към Брайън. Толкова ми се иска да стана като французойката… в гората, посред бял ден.

— Морийн, опитай се да склониш Брайън. Аз ще съм тук до 2 август 1926 година.

— Е, ще видим. А толкова ми се иска! — Тя помълча. — А може ли да му разкажа кой си, откъде си дошъл и какво предрече?

— Кажи на когото искаш, Морийн. Няма да ти повярват.

— Сигурно. Освен това, ако Брайън повярва, че животът му е предопределен, той може да забрави за предпазливостта. Гордея се, че той ще се сражава за нас, но не искам да рискува напразно.