Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Разбира се, скъпи, не се и съмнявам, че баща ми си има любовница и той я посещава понякога под претекст, че отива в шахклуба — впрочем, това не е клуб, а игрална къща. И аз се преструвам, че му вярвам, за да не го излагам пред децата.

— Но той наистина играе шах.

— Татко чудесно играе билярд. Но продължавай, скъпи… Лазарус. Аз искам да ти повярвам. Може би ще си спомниш и още нещо.

— Добре, само че едва ли ще си приказваме за майка ти. Съмнявам се, че имам нещо общо с една жена, която смята секса за нещо, което трябва да се изтърпи.

— Налагало ми се е да я лъжа, баща ми ме е подкрепял много повече от нея. Аз му бях любимка. И той не го криеше от мен, докато аз гледам да не показвам чувствата, които изпитвам към Удроу. Продължавай, Тиъдър… Лазарус.

— Ами това бяха всичките ни общи предци. Освен един от тях — нашия душманин. Морийн, аз водя произхода си от теб и Брайън чрез Уди.

Тя изохка.

— Нима? Надявам се да е вярно.

— Това е точно толкова вярно, колкото и данъчната декларация, любима, и може би точно този факт му спаси живота. Никога не съм бил толкова близо до детеубийството, както в мига, в който го открихме на задната седалка.

Морийн тихичко се изкиска.

— И аз бях на ръба, скъпи. Но никога не си позволявам да повиша тон, дори когато съм готова да задуша някой от калпазаните си.

— Надявам се не ми пролича колко съм ядосан. Любима, бях толкова възбуден, че ме заболя — и точно тогава се оказа, че си имаме компания. Едва се сдържах, сладка моя.

— Аз също бях готова да ти се отдам! О, Тиъдър… Лазарус, колко е приятно да съм откровена с теб. О, ама ти и сега си готов.

— По-леко, че ще блъсна колата в бордюра. Така съм, откакто излязохме от къщи. Но преди появата на Уди бях още по-напращял и голям.

— Големината не е от съществено значение, Тиъдър-Лазарус, жената може да се задоволи с всякакъв. Баща ми отдавна ми обясни това и ме научи на съответните упражнения — но аз не казах нищо на Брайън. Нека си мисли, че съм такава по природа. И досега редовно правя упражнения, защото всяко раждане ме разширява. Ако престана да тренирам мускулите си, скоро ще заприличам на кофа. А толкова ми се иска по-дълго да остана желана за Брайън.

— И за продавача на сладолед, млекаря и разсилния.

— Не ме дразни. Искам да остана млада до смъртта си.

— Така и ще стане, осемнайсетгодишното ми бабче. Хайде да оставим настрана секса и да се върнем към пътешествието ми във времето. Все още търся доказателство, което би могло да обясни откъде се взима увереността ми, че Брайън ще се завърне у дома жив и здрав. Но за да се убедиш окончателно, събитието трябва да се случи много скоро и да е преди рождения ден на Уди.

— Защо преди рождения му ден?

— Не ти ли казах? Войната ще свърши на 11 ноември, рождения ден на Уди. Абсолютно съм сигурен в това, защото тази дата е ключова в историята. А сега прехвърлям из паметта си подходящото събитие, за да сложа час по-скоро край на съмненията ти, но уви, скъпа… направих глупава грешка. Исках да се появя тук след завършека на войната, но въведох в компютъра си едно сбъркано критично число — и пристигнах три години по-рано. Машината не е виновна, защото само чете въведените данни. Тя е най-добрата сред компютрите, пилоти на космически кораби. Грешката нямаше фатални последици — аз не се изгубих във времето и корабът ми ще ме вземе оттук през 1926 година, точно десет години след като се приземих. Не съм изучавал историята на близките няколко месеца, защото разчитах да се размина с войната. Пък и войните не ме интересуват. Искам да знам как живеят хората.

— Ти съвсем ме обърка, Тиъдър.

— Извинявай, скъпа, пътешествието във времето е сложна работа.

— Ти каза „компютър“, обаче аз не разбирам какво е това. И още спомена, че „тя“ управлява кораба, който ще те вземе през 1926 година. Нищо не разбирам…

Лазарус въздъхна.

— Точно затова не исках да разказвам нищо. Но се наложи, за да спреш да се притесняваш. Корабът ми — също като при Жул Верн — може да лети между звездите, а аз живея на много далечна планета. Корабът ми се придвижва и през времето, по-точно — през времето и пространството едновременно. Много е трудно да се обясни. Компютърът е мозъкът на кораба, една много сложна машина. Корабът ми се нарича „Дора“, така се казва и компютърът, машината, която го управлява, внимава всичко да е наред и го води от звезда към звезда. Машината откликва на това име, когато разговарям с нея. Освен това на кораба има екипаж — двете ми сестри. Разбира се, и те са твои потомци и много приличат на теб. Екипажът е необходим, защото корабите не летят сами, без хора, с изключение на автоматичните товарни кораби, придвижващи се по предварително изчислен маршрут. Обаче цялата трудна работа се върши от Дора, а Лаз и Лор, тоест Лапис Лазули Лонг и Лорелай Ли Лонг, й казват какво да прави и осигуряват каквото е необходимо. — Лазарус стисна бедрото на спътничката си и се усмихна. — Ако онова течение беше вдигнало полата ти по-високо, щях да кажа доколко приличат на теб, защото девойките обикновено се разкарват голички. Но в лицето си приличате, а вероятно и иначе — ако се съди по онова, което се мерна пред очите ми. Освен това Лаз и Лор също са луничави като Мери.