Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Но аз ти разказвах за разговора ни с Брайън през онази нощ. Тогава, в леглото, той ми каза: „Искам само едно да ми обещаеш, коте: ако откриеш, че краката ти сами са се разтворили, задръж новината за себе си до края на войната. И аз ще сторя същото — ако имам в какво да се разкайвам. Всичко се случва! И няма да се измъчваме взаимно с подобни неща, докато не довършим кайзера. А после, когато се върна, ще отидем двамата с теб до Озарк — децата ще ги оставим вкъщи с някого — и ще си поприказваме за всичко. Е, какво, решено ли е, скъпа?“

И аз му дадох думата си, Тиъдър. Но не съм му обещавала, че няма да сгазя лука, пък и той не е искал от мен подобни клетви. Обещах му да внимавам и да запазя всичките си признания за себе си до нашата победа във войната. Исках да му обещая всичко, което поиска, защото Брайън може и да не се върне! — Гласът на Морийн трепна и Лазарус разбра, че тя плаче. Той махна дланта си от бедрото й и насочи колата към тротоара. Мисис Смит го хвана за ръката, отново я притисна към себе си и каза: — Не, не, докосвай ме! И не спирай колата! Защото няма да издържа и ще ти се нахвърля. Просто не знам какво ми става, когато си помисля, че Брайън може и да не се върне жив. Уви, така е. Усещам това непрекъснато, откакто обявихме войната. И при всичко това съм принудена да пазя спокойствие и да бъда разсъдлива. Заради децата. Заради Брайън. Той не ме е виждал да плача, Тиъдър. Само ти си ме виждал плачеща — не успях да се сдържа. Но по-скоро бих те накарала сам да разкажеш на Брайън, че съм се опитвала да те съблазня, отколкото да му позволя да узнае, че съм плакала от страх, че той може да не се върне. Край, няма повече. — Мисис Смит извади от чантичката си носна кърпичка, избърса очите и носа си. — Ще се наложи още да се поразходим: децата не бива да ме виждат със зачервени очи.

Лазарус насъбра кураж и каза:

— Морийн, аз те обичам.

— И аз те обичам, Тиъдър. Въпреки че плача, аз съм щастлива. Ти ме направи щастлива. Излях душата си и ми олекна. Но не биваше да го правя, та нали и ти отиваш на фронта. Ала аз се чувствам почти като твоя жена, защото ти разправих неща, които не бих споделила с никой друг. Ако ти просто ме беше обладал там, на тревата — какво пък, чудесно, нали тъкмо на това разчитах. Но сега сме много по-близки и според мен така е дори по-добре. Жената може да отдаде тялото си на мъжа, без да му разкрива мислите си. Имах вече две деца от Брайън, когато най-после отворих душата си пред него, както го сторих днес пред теб.

— Ние мислим доста еднакво, Морийн. Баща ти ни смята за братовчеди…

— Не, скъпи, той те мисли за мой доведен брат…

— Така ли каза?

— И аз смятам така — ако се съди по онова, което премълчава баща ми, скъпи Тиъдър. Той толкова се разстрои, когато ти не се записа в армията. Обаче, когато научи, че все пак си го сторил, веднага нареди да се сложи звезда за теб. Той си знае — и аз бих искала да вярвам, че той е прав. Разбира се, това не прави чувствата ми към теб безумно греховни, а пък в очите на някои хора това е инцест. Но на мен ми е безразлично. Аз съм бременна, а близостта ни не би могла да причини никаква вреда на детето, пък други опасности няма.

( Как да й кажа? Какво може да й се каже? Но тя трябва да ми повярва! )

— Твоята църква ще нарече подобна постъпка грях.

— Изтрябвала ми е църквата! Аз изобщо не съм ревностна енориашка, Тиъдър. Аз съм свободомислеща като баща си. Извън църквата е трудно да се възпитават децата, тя ми дава възможност да имам респект като съпруга и майка — това е. Но заплахата, че върша грях, изобщо няма да ме спре, защото не вярвам в греха в онзи смисъл, който влага в него църквата. Сексът не е грях. Той не може да бъде греховен. Би могла да ме спре само перспективата да забременея не от Брайън. И ми е все едно, че ми се падаш брат. Просто много исках да се сбогувам с теб така, както жените се сбогуват с войниците.

— Не съм ти брат, Морийн.

— Сигурен ли си? Дори да не си ми брат, ти ще си останеш моят войник и аз се гордея с теб, също като татко.

— Да, аз съм твоят войник. Но бих искал да науча нещичко. Момчето, за което смята да се омъжва Нанси, също ли е от Хауардовците?

— Какво каза?

— Води ли се в списъците на фондацията на Айра Хауард?

Морийн спотаи дъх.

— А ти откъде знаеш за фондацията?

— Животът е кратък…

— Но годините са дълги… — поде тя.

— Докато не настъпят лошите дни.

— Боже! Сега ще се разрева отново!

— Та как се казва младежът?

— Джонатан Уедърал.

— От рода Уедърал-Спърлинг… Да, да, спомням си. Морийн, аз не съм Тед Бронсън. Аз съм Лазарус Лонг от рода Джонсън… от твоя род. Аз съм твой потомък.