Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Тя сякаш бе престанала да диша.

— Според мен полудявам — отрони тя най-накрая.

— Не, любима и смела моя. Разсъдъкът ти е здрав и силен. Не съм срещал жена, която да те превъзхожда в това. Позволи ми да ти обясня нещо. Но ще ти се наложи да ми повярваш на думи. Чела ли си романа на Хърбърт Уелс „Машината на времето“?

— Да, разбира се. Татко го има.

— Тя е за мен, Морийн. Аз съм капитан Лазарус Лонг, пътешественик във времето.

— Но нали това е книга… смятах я просто за…

— Просто за измислица ли? То си е така. И още дълго ще е така. Впрочем, всичко ще стане не по начина, измислен от мистър Уелс. Дойдох тук от далечното бъдеще. Не исках това да се знае, затова се престорих на сирак… Трудно ми е да докажа, че говоря истината. Всеки опит да го обясня би ми попречил да постигна целта си — аз исках да посетя това време и да се потопя в него. Пък и ако бях казал истината, щях да се озова в лудницата. Така че се опитвах да нося маската си също така предпазливо като теб… когато разговаряше с тези Симпсънови… Когато не искаше децата да научат, че си плакала. Ние с теб се държим нелогично. Трябва човек да има повече кураж. И да не лъже онези, които биха могли да го изобличат.

— Струва ми се, че ти сам си вярваш на казаното, Тиъдър.

— Искаш да кажеш, че говоря съвсем искрено, но в действителност съм се чалнал?

— Не, не, скъпи, аз… Именно това исках да кажа. Прощавай.

— Няма нужда да ми се извиняваш, за теб всичко това е бълнуване на един луд. Но аз не се страхувам, че ще ме пратиш в Сент Джо, аз ти вярвам. Както и ти на мен. Но аз трябва да ти докажа, че говоря истината, а значи трябва да ти кажа нещо, в което би могла да повярваш, инак напразно съм свалил маската.

Лазарус замълча и се замисли. Как да докаже? Най-добре ще е да направи някое предсказание. Но за да послужи за целта, заради която се беше разкрил, събитието трябва да се състои съвсем скоро. Той не се зае да рови из паметта си за събитията от тази година, защото не бе възнамерявал толкова да подранява, затова знаеше малко неща за периода преди 1919 година, даже беше сбъркал датата, на която Щатите бяха влезли във войната. Да те вземат мътните, Лазарус, заплес такъв, когато решиш пак да се разходиш във времето, вземи и научи всичко, което е известно на Атина за тази или онази епоха — при това плюс-минус два-три века!

Личните спомени на Уди не вършеха работа, понеже Лазарус дори не помнеше за това посещение на парка с някакъв си сержант. Ама че егоист! Парка си го спомняше, защото Уди Смит беше ходил там неведнъж. Но за самите посещения нямаше никаква идея.

— Морийн, може би ти ще съумееш да измислиш някакъв начин да ти докажа, че съм пристигнал от бъдещето. Кой освен теб би могъл да е по-наясно кое точно би те убедило? Виж какво искам да ти кажа: Брайън, твоят съпруг и мой прародител, ще се върне у дома здрав и читав. Той ще участва в сраженията, но дори няма да бъде ранен.

Мисис Смит изохка. После бавно каза:

— Откъде знаеш това, Тиъдър?

— Знам го, защото и двамата сте мои предци. Не знам нищо за останалите сегашни Хауардовци, но съм изучил всички материали за предците ми — за да съм подготвен за евентуална среща с тях. За теб, за Брайън. За родителите на Брайън в Синсинати. Как Брайън се е запознал с теб: той е посетил Рола и те е открил в списъците на фондацията на щат Мисури, а не на Охайо, както би трябвало да бъде. Това не бих могъл да науча нито от теб, нито от Айра или от Брайън, а децата ти още не го знаят. Освен Нанси да е наясно: тя вече е попълнила собствения си списък с въпроси. Не е ли така?

— Да, това стана преди няколко месеца. Значи това е истина, Тиъдър. Или ще е по-добре да те наричам Лазарус?

— Наричай ме както искаш, скъпа. Но аз досега не съм доказал нищо, освен че съм имал достъп до материалите на фондацията — а това е могло да се случи миналата, а не идната година. Необходими са доказателства. Хм… има едно, но то ще се случи след няколко месеца, а ти трябва да ми повярваш веднага. За да не плачеш тихичко по нощите. Но аз не знам как да постъпя. — Той погали бедрата й, докосна се до къдриците. — Доказателството е в твоята утроба. Детето е момченце, скъпа моя прародителко, и вие с Брайън ще го кръстите Тиъдър Айра. Страшно ми е драго, та нали името ще е внесено в списъците. Имаше време, когато не знаех, че ще сме адаши.

Тя притисна с нозе дланта му и въздъхна.

— Ще ми се да ти вярвам. А какво ще правим, ако Брайън поиска да го наречем Джоузеф? Или пък Джозефина?

— Кой би нарекъл едно момченце Джозефина, скъпа? Брайън ще кръсти детето, родено по време на войната, на онези двамината, чиито звезди стоят на вашето знаменце. Тази война означава много за него. Може би той сам ще предложи името… Не знам как ще стане, но съм убеден, че в списъците на фондацията детето ще е регистрирано като Тиъдър Айра. Другата ми прародителка е Адел Джонсън, твоята майка и съпругата на Айра, и тя живее в Сент Луис. Тя е зарязала Айра след сватбата ти, но не се е развела, за да му досади. Но Айра едва ли е живял като монах след тази раздяла.