Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Слязоха всички заедно от колата, защото Уди се беше събудил. Наистина, Лазарус доста се съмняваше, че хлапето е спало, но след като обмисли всичко, реши, че Морийн е била твърде предпазлива в жестовете и изказванията си. Лазарус купи на малкия фунийка със сладолед, за да си осигури мълчанието му, а той самият се измести към другия край на пейката и се вслуша в телефонния разговор, защото искаше да знае какво още е измислила Морийн.

— Керъл? Това е мама, скъпа. Преброи ли вече зверчетата? Можеш да не се притесняваш: негодникът се беше скрил на задната седалка. Разбрахме за това току-що и още не сме стигнали до лунапарка… Да, скъпа, ние отиваме в парка и на мен ми е много весело. Ще ми се Удроу да не ни развали прекарването… По-рано, отколкото ми се искаше. Ако Удроу заспи по-рано, ще успея да се повозя до насита и най-после ще спечеля кукличката Кюпи в една от будките. Да! Когато сложиш Мери да спи, направи на момчетата дъвчащи бонбони. Не, не дъвчащи бонбони — трябва да се икономисва захарта… Направи им пуканки и им кажи, че съжалявам за притесненията им. А вие, по-големите, може да ни изчакате, за да си вземете довиждане с чичо Тед. Лека нощ, скъпа!

Морийн с усмивка благодари на аптекаря, хвана Уди за ръката и величествено излезе. Веднага щом Лазарус подкара колата, тя взе дланта му и отново я сложи върху топлото си бедро.

— Какво се е случило? — попита той, галейки копринената й кожа.

— Нищо. Те били толкова увлечени в игра, че се усетили за липсата му едва когато дошло времето за лягане, просто минути преди обаждането ми. Притеснили се, но не особено, защото дяволчето не за първи път се криело от тях. Тиъдър, ти не си правил сметки да ходиш в парка. Можеш ли да жертваш гордостта си и да ми позволиш да поема част от разходите?

— Задължително — ако стане нужда. Не страдам от глупава гордост. Имам достатъчно пари и ако свършат, ще ти кажа. ( Скъпа моя, бих искал да изхарча всеки цент за изумруди, с които да те украся. Уви, твоята гордост прави това невъзможно. )

— Тиъдър, аз не само че те обичам, но с теб ми е добре както с никой друг.

Лазарус не смяташе, че на Уди и майка му ще им е толкова весело в лунапарка. Той нямаше нищо против местата за развлечения и бе готов да последва Морийн навсякъде. Само едно нещо разваляше удоволствието му: беше принуден да я нарича „мисис Смит“.

Но Морийн му поднесе урок: тя умееше да се радва на неизбежното и се държеше така, сякаш бяха сами тук, при това се усмихваше, пазейки кралско достойнство. Имаше вид на щастлива млада матрона, която „братовчедът Тиъдър“ или „чичо Тед“ развлича по най-невинен начин. Когато разговаряше с Лазарус, Морийн не шепнеше, но само той чуваше думите й. И Уди. Затова понякога й се налагаше да се изразява така, че момченцето нищо да не разбере.

Когато забеляза, че Лазарус не е особено весел, тя каза:

— Усмихвай се, любими. Нека всички виждат, че тук ти харесва. Ето така, сега е по-добре. А сега, моля те, запази този израз и ми обясни защо си тъй мрачен.

Той се усмихна.

— Защото се наложи да си тръгнем от сянката на големия кестен, Морийн.

Тя тихичко се изкиска, сякаш е чула нещо много смешно.

— Защо не се върнеш?

— Само с теб.

— Успокой се, Тиъдър. Нали ти не ме ухажваш, а си мой братовчед, който е жертвал част от скъпоценното си време, за да развлечеш мен и детето ми… Или ти се надяваше да ти намеря някоя млада госпожица, която изобщо няма да се окаже госпожица, когато я заведеш на онова скришно местенце под големия кестен? Но не се увличай, че клюкарката мисис Гинди да не заподозре нещо… А ето я и нея. Мисис Симпсън! И мистър Симпсън! Колко хубаво, че се срещнахме! Лорета, разрешете да ви представя моя братовчед, щабен сержант Бронсън. Тиъдър — мистър Симпсън. Вие може да сте се виждали в църквата. Още преди обявяването на войната.

Мисис Симпсън погледна Лазарус така, сякаш броеше парите в портмонето му, преценяваше качеството на бельото му и проверяваше дали той е добре подстриган и избръснат — и той издържа изпита.

— Принадлежите ли към нашата църква, мистър Джонсън?

— Бронсън, Лорета. Тиъдър Бронсън. Той е син на леля ми.

— При всички случаи е приятно човек да стисне ръката на едно от нашите момчета. Къде служите, сержант?

— В лагера Фенстън, сър. Мисис Симпсън, аз посещавах вашата църква, но живея в Спрингфийлд.

Морийн се намеси в разговора, като помоли Лазарус да измъкне Уди от детското влакче, което току-що се беше върнало на крайната гара.