Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Отивам в оръжейния склад. Не, Тед, мен ще ме закара капитанът. Той ме хвърля и до нас. Двамата с него отиваме рано и се заседяваме до късно. Уф! А защо да не разходиш с колата Морийн? Тя вече цяла седмица не е излизала и според мен дори е пребледняла.

— Мисис Смит? Това е голяма чест за мен.

— Ние всички също ще отидем на разходка!

— Стига, Джордж! — сряза го дядо му. — Искам майка ви да си отпочине за един час от вас и от крясъците ви.

— Сержант Тед ми обеща да играем шах!

— Чух това, Уди. Но не ставаше въпрос за днес. Утре също е ден.

— Освен това той ми обеща да ме закара в лунапарка. И то много отдавна, обаче така и не ме заведе.

— Извинявай, Уди — каза Лазарус, — но войната започна, преди да открият парка. Може би ще трябва да изчакаме да свърши войната.

— Ама ти нали обеща…

— Удроу! — строго каза майка му. — Престани! Не ти, а сержант Тиъдър е получил отпуска.

— Я се стегни — допълни дядо му, — да не изядеш пердаха. Нанси, днес ти си дежурната по домакинството, скъпа…

— Но… — започна девойката и замълча.

— Татко, приятелят на Нанси днес празнува рождения си ден, защото няма търпение да отиде във войската. Мисля, че ти казах. Младежта устройва вечеринка за него.

— А, да… забравих. Прекрасен момък, Тед, ти ще го харесаш. Тогава Нанси е свободна, значи е твой ред, а, Керъл?

— Ние с Керъл ще свършим всичко — намеси се Брайън. — Нали, Керъл? Аз ще измия чиниите, Мери ще ги избърше, Джордж ще ги прибере. Лягане по режим, важните телефони са написани на дъската — всички заповеди са ясни.

— Значи съм свободна, така ли? — попита Нанси. — Щабен сержант Тед, нали ще останете до утре?

Лазарус закара с колата Дядката при неговия капитан, а когато се върна, Морийн вече се беше качила горе и Лазарус се възползва от случая, за да вземе вана. А след петнайсет мирути той вече кавалерстваше на мисис Смит да се настани на предната седалка на колата; леко му се виеше свят от невероятното ухание на тялото й. Нима тя също бе успяла да се изкъпе за тези броени минути? Може би… Във всеки случай се беше преоблякла. Странна военна мода… Докато неговата дама се качваше в колата, Лазарус забеляза не само стройния глезен, но зърна и прасеца — съвсем малка негова част. Гледката му направи такова впечатление, че той дори се изплаши.

Колко ли време ще се задържи тази мода! Докато въртеше манивелата, за да задейства мотора, Лазарус направи опит да се отвлече с тази мисъл. Значи, корсетите бяха изчезнали веднага след войната, полите веднага започнаха да стават все по-къси и по-къси… Бурните двайсети години — векът на джаза. До края на столетието модата се променяше бавно, но постоянно в една и съща насока, все повече откривайки за мъжките погледи онова, което толкова им се искаше да видят. Но доколкото си спомняше, голотата на обществени места — даже на плажа — не беше станала нещо обичайно до края на века. През следващия век бе възтържествувало пуританството — ужасни времена.

Интересно какво би казала Морийн, ако се опита да й разкаже за това?

Готово, можеха да тръгват. Лазарус се настани до Морийн.

— Къде бихте искали да отидем, мисис Смит?

— Ами на юг. На някое спокойно място.

— Добре.

Лазарус погледна към залязващото слънце и включи фаровете. После направи завой и потегли в желаната посока.

— Между другото, Тиъдър, когато сме само двамата, за теб не съм мисис Смит.

— Благодаря… Морийн.

По трийсет и девета, а после към Пасео? Или по булеварда към парка Суоуп? Ще ми позволи ли да я отведа толкова далеч? Ех, де да можеше да летим с Морийн по път, който няма край!

— Харесва ми, когато ме наричаш по име, Тиъдър. Помниш ли как закара децата на пикник малко преди началото на войната?

— При Синята река? Искаш ли идем там, Морийн?

— Да. Ако не помниш маршрута, мога да те упътвам.

— Ще го намерим.

— Не е задължително да отидем на същото място. Някъде, където няма хора, за да не ти се налага непрекъснато да се взираш в пътя.

( О, скъпа ми Морийн! Не бива да отиваме на усамотено място, за да не стане някоя беля. Стига ни прощалната целувка. А после кротко ще те закарам у дома по живо по здраво. Ти принадлежиш на този век, сладка моя! Стига ми само една целувка — и твоята обич и уважение, не искам да си спомняш за мен със съжаление. Много отдавна съм решил всичко. И туй то, миличка. )

— Тук ли да завия?

— Да, Тиъдър, Брайън-младши казва, че благодарение на новия волан колата може да се кара с една ръка.