Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Докато Лазарус помагаше на Керъл да слезе от колата, Мери изтича в къщата.

Старецът направи пауза и отдаде чест на Лазарус.

— Добре дошъл във вашия дом, сержант.

Лазарус козирува в отговор.

— Благодаря ви, сержант, много се радвам да ви видя. А вие никога не сте споменавали, че сте били интендант, мистър Джонсън.

— Нали все някой трябва да брои чорапите. Съгласих се да приема…

Краят на фразата бе заглушен от крясъците на Уди:

— Привет, чичо сержант! Сега вече ще играем на шах!

— Задължително — съгласи се Лазарус.

Вниманието му бе привлечено едновременно от мисис Смит, изникнала в отвора на вратата, и от знаменцето на прозореца на гостната. Върху него имаше три звезди… Старецът покани Лазарус в къщата и каза, че до вечерта ще отсъства по служба, така че ще се наложи да обядват рано. Нанси го целуна, без да попита дори с поглед майка си за разрешение. После Лазарус целуна Дики и мъничката Етел, която вече щрапаше сама. Накрая Морийн протегна на Лазарус фината си ръка и докосна с устни бузата му.

— Сержант Тиъдър… колко е хубаво, че отново сте у дома.

Вечерята беше шумна и весела като цирково представление. Начело на трапезата се бе настанил Дядката, който заместваше зетя си. В другия край на масата се разпореждаше дъщеря му. След като Лазарус й кавалерства да седне и зае почетното място от дясната й страна, тя повече не стана и всичко необходимо се правеше от трите й големи дъщери. Етел седеше на високо столче отляво на майка си, като Джордж имаше грижата за нея и Лазарус научи, че задължение на петимата най-големи е да се редуват да я гледат.

За военно време трапезата беше богата. Вместо пшеничен имаше царевичен хляб — горещ и златист; в този ден не се полагаше да се яде пшеничен. Най-строгата дисциплина, въведена от Нанси и Брайън-младши, изискваше всяка хапка да се предъвква с мисълта за гладните белгийци. На Лазарус не му беше до ядене: той се стараеше едновременно да прави комплименти на готвачите (и на тримата) и да отговаря на всички, които се обръщаха към него. Почти неизпълнима задача, защото Брайън и Джордж му разправяха как всички заедно са ходили да събират кестени и прасковени костилки и колко им се е наложило да съберат, за да получат като награда противогаз, Мери пък се хвалеше, че се е научила да плете — почти като Джордж и без да пропуска бримки! А колко много квадратчета отиват за едно одеяло! Дядката се опитваше да говори с Лазарус по работа.

Като че ли само Морийн Смит смяташе, че не е задължително да се разговаря. Тя се усмихваше и изглеждаше щастлива, но на Лазарус му се струваше, че под външната сдържаност се крие тревога, вечната мъка на Пенелопа. ( За мене ли, скъпа? Не, разбира се, не. Бих могъл да ти кажа, че татко ще се върне у дома без нито една драскотина — но как да те накарам да повярваш, че говоря истината? Ще ти се наложи да преживееш раздялата като онази същата Пенелопа. Прости ми, любов моя. )

— Извинявай, Керъл… не те чух добре.

— Говорех за това колко е ужасно, че ще ви се наложи да се връщате толкова скоро! И веднага да потеглите за там.

— За военно време отпуската ми е достатъчно дълга, Керъл, но страшно много време отива за отиването и връщането. Аз не съм от тези, на които се полагат привилегии. Но едва ли ще ми се наложи веднага да потегля с корабите.

Насядалите край масата се умълчаха, по-големите момчета се спогледаха. Мълчанието бе нарушено от тактичния Айра Джонсън:

— Сержант, децата знаят какво означава отпуската в средата на седмицата. Но те мълчат, тъй като са наясно с дисциплината. Зет ми реши — и аз смятам, че това е правилно — да не крие от тях подобни тънкости.

— Дядо, а когато татко е в отпуска, на него не му се налага да се връща на другия ден. Не е честно.

— Това е така — обясни опитният Брайън-младши, — понеже татко обикновено идва с капитан Бозел с големия стар „Мармън-6“, затова те губят по-малко време за път. Щабен сержант чичо Тед, аз мога да ви закарам право в лагера. Тогава утре можете да останете у нас до вечерта.

— Благодаря ти, Брайън, но аз не мисля, че така ще е по-добре. Ако се кача на сутрешния експрес, ще пристигна в лагера привечер, дори влакът да закъснее, така че не ми се рискува.

— Съгласен съм със сержант Бронсън — допълни Дядката. — Така ще е по-добре, Тед не бива да закъснява. Но стана време и аз да потеглям. Разрешаваш ли, дъще?

— Разбира се, татко.

— Мога ли да ви закарам, сержант Джонсън? Къде отивате?