Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Хмм… може и да сте прав. Вие искате да заминете за Франция, така ли?

— Да, сър! ( Пази, Боже! )

— Миналата неделя в Канзас Сити тъстът ми каза, че точно така ще ми отговорите. Но сегашното ви положение, сержант, би могло да ви разочарова, ако не бяха нашивките ви. Ние имаме тук учебна база и наблюдаваме всеки инструктор. Неспособните ги изпращаме на фронта, но се вкопчваме с желязна хватка и не пускаме кадърните. Впрочем има и изключения… — Бащата на Лазарус се усмихна отново. — „Помолиха“ ни — това е учтивият еквивалент на заповедта — да излъчим няколко най-добри инструктори за бойната подготовка в тила на войските ни във Франция. Известна ми е вашата квалификация и откакто бях уведомен от тъста ми за вашето съществуване, винаги съм се интересувал какви са отзивите за вас в седмичните отчети. Проявили сте учудващ професионализъм за човек, който не е служил в армията. Не смятам за недостатък леката лична недисциплинираност. Абсолютно дисциплинираният войник е същото като казармения войник. Est-ce que vous parlez la lanque française?

— Oui, mon capitaine.

— Eh, bien! Dâut-être vous avez enrôlé autrefois en la Légion Etrangère, n’est-ce pas?

— Pardon, mon capitaine? Je ne comprends pas. 96

— Аз също ще престана да разбирам, ако кажем още три думи на френски. Но аз го уча, защото разчитам да се преместя във Франция от това забутано местенце, така че забравете за въпроса ми, Бронсън. Дали съществува вероятност френските власти да се заинтересуват от вас? Все ми е едно с какво сте се занимавали в миналото, на военното министерство — също. Но ние сме длъжни да защитаваме своите хора.

Лазарус леко се забави с отговора. ( Татко недвусмислено намеква, че ме смята за дезертьор от Чуждестранния легион или за беглец от Дяволския остров, или за още някой от този род, така че възнамерява да ме брани от френските власти. )

— Няма такава вероятност, сър.

— Радвам се да го чуя. Тука приказваха за това и онова… Татенцето Джонсън нищо не можа да опровергае или да потвърди. Между другото… Изправете се за малко. А сега се обърнете наляво, моля. Интересува ме лицето ви. Сега съм напълно убеден, Бронсън. Не помня чичото на моята съпруга, но съм абсолютно сигурен, че сте роднина на моя тъст, и неговата теория безспорно е правдоподобна. Това ни прави до известна степен роднини. След като свърши войната, ние може би ще успеем да изясним всичко. Но чух, че децата ми ви наричат чичо Тед. Това ме устройва напълно — май и вас също ви устройва?

— Аз нямам възражения, сър. В моето положение е хубаво да имам семейство.

— Така си и мислех. Още нещо (ще забравите какво съм ви казал още щом излезете оттук): предполагам, че от нашивките ви ще има нужда в един от близките дни. Веднага щом ви дадат отпуската, за която не сте молил. И когато това се случи, гледайте да няма никакви истории. Разбрахте ли?

— Да, капитане.

— Бих искал да съм заедно с вас — би се харесало на стария Джонсън. Но не мога да разчитам на това. И моля ви помнете: аз нищо не съм ви казвал.

— Капитане, аз вече забравих за всичко. ( Татенцето ми реши, че по този начин ми прави някаква услуга. ) Благодаря ви, сър!

— Няма за какво. Свободен сте.

Щабният сержант Тиъдър Бронсън откри, че Канзас Сити се е променил: навред се мяркаха мундири, плакати. От стените втренчено го гледаше чичо Сам: „ Ти ми трябваш в армията на Съединените щати“. Сестра от Червения кръст подкрепяше ранен на носилка, сякаш той бе невръстно дете, а надписът гласеше: „ДАЙ“. Зад прозореца на ресторанта се мъдреше табелка: „Спазваме дните на постите: никакъв хляб и месо, никакви сладкиши“. Зад много прозорци се виждаха знаменца, знак, че някой от този дом е постъпил на военна служба. На едно имаше цели пет звезди, на някои от знаменцата звездите бяха златни.

Движението беше станало по-оживено от преди: препълнени автобуси, множество униформени пътници… Сякаш не само Фенстън, но и всички разположени недалеч лагери и укрепления накуп са се преселили в града. Разбира се, не беше така, но влакът, в който Лазарус бе прекарал в дрямка почти цялата нощ, беше толкова претъпкан с военни, че мисълта се беше родила сама по себе си в мозъка му.

Влакът бе толкова мръсен, сякаш с него бяха превозвали добитък, и едва се влачеше. Мине се не мине време, даваше път на разни товарни композиции, а веднъж покрай него профуча военен ешелон. Лазарус пристигна в Канзас Сити по пладне. По време на пътуването успя да се изпоцапа, а бе излязъл от лагера чист и спретнат. Но си носеше старата опърпана пътна чанта и преди посещението си у семейството, което, така да се каже, го бе осиновило, Лазарус реши да се вкара в ред. Когато излезе на площада пред гарата, той размаха петдоларова банкнота, за да хване такси. Една от колите спря, обаче след като чу накъде се е запътил Лазарус, шофьорът каза, че ще вземе още трима пътници, за да ги закара в същата южна посока. Таксито беше форд, същият модел като неговия автомобил, но в много по-окаяно състояние. Стъклената преграда, отделяща пътниците от шофьора и превръщаща колата в лимузина, беше махната, а сгъваемият покрив над задните седалки май бе заклещен и нямаше мърдане. В колата се побраха петима, барабар с багажа на коленете.