Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Вие сте пръв, сержанте — рече таксиджията. — Къде да ви карам?

Лазарус заяви, че се нуждае от хотелска стая — някъде на юг, близо до Трийсет и първа.

— Вие сте оптимист, защото сега в града трудно се намира стая, но ще опитаме. Но дали да не закараме отначало тези господа?

Накрая се озоваха на ъгъла на 31-ва улица. „Временно и постоянно, всички стаи и апартаменти имат баня с вана“ — гласеше надписът на една от сградите.

— Прекалено скъпо е — рече шофьорът, — и ако тук не стане, ще потърсим в града. Не, скрийте парите, първо да видим дали ще ви вземат. Ще потегляте с корабите, така ли?

— Да, така казват.

— Тогава ми дължите долар. Не вземам бакшиш от такива като вас, момчето ми е вече там. Ще отида да си поприказвам с администратора.

След десет минути Лазарус за пръв път след 6 април 1917 година блаженстваше във ваната. А после спа три часа. Когато вътрешният будилник го събуди, той се преоблече в чисти дрехи и се нагласи с най-хубавия си мундир (той лично бе преправил панталона, за да му стои по-добре). А после слезе във фоайето и се обади „у дома“.

Керъл взе слушалката.

— Ау! — изпищя тя. — Мамо, това е чичо Тед!

Плътният глас на Морийн Смит каза:

— Къде сте, сержант Тиъдър? Брайън-младши иска да ви докара у дома.

— Благодарете му, моля, от мое име, мисис Смит, но аз съм отседнал в хотела на ъгъла на 31-ва, близо до спирката, и ще дойда у вас, преди той да стигне тук — разбира се, ако ще се радвате да ме видите.

— Как така — ако ще се радваме? Какво си позволява новият ни роднина? Защо отседнахте в хотел, когато трябваше да дойдете право тук? Брайън, тоест съпругът ми… капитанът, ни нареди да ви очакваме, защото ще отседнете у нас. Нима той не ви е казал?

— Госпожо, аз съм се срещал с капитана само веднъж — преди три седмици. И доколкото знам, не му е известно, че съм в отпуска. — Лазарус помълча и допълни: — Не искам да ви притеснявам.

— Глупости, сержант Тиъдър. Да не съм ви чула повече! В началото на войната преустроихме слугинската стая на първия етаж, където аз шиех, а вие играехте шах с Удроу, направихме я стая за гости, за да може капитанът да довежда за уикенда някой от колегите си офицери. Нима ще трябва да кажа на мъжа си, че вие сте се отказали да пренощувате там?

( Морийн, любов моя, не пускай котарака толкова близо до канарчето! Аз просто не ще мога да заспя; ще лежа и ще си те представям горе, заобиколена от децата и Дядката. )

— Много благородно от ваша страна, госпожо капитанша. Ще съм щастлив да живея в шивашкото ви ателие.

— Така е по-добре, сержант. Започвах да си мисля, че мама ще трябва да напляска един непослушник.

Брайън-младши чакаше на паркинга до булевард „Бентън“. Керъл и Мери седяха на задната седалка, Джордж, който изпълняваше задълженията на лакей, взе от Лазарус пътната чанта и пое всички грижи за госта.

— А чичо Тед е толкова хубавичък! — изписка Мери.

— Симпатичен, Мери — поправи я Керъл. — Войниците трябва да са симпатични и бодри, а не хубавички. Нали, чичо Тед?

Лазарус вдигна по-малката от сестрите под мишниците, целуна я по бузата и я сложи на седалката.

— Общо взето имаш право, Керъл, но на мен ми е приятно да съм хубавичък, ако това доставя радост на Мери. Вие тук сте цял отбор. Отзад ли да седна?

— Седнете при момичетата — нареди Брайън-младши. — Но първо погледнете тук. Виждате ли как съм я стегнал? Супер е, нали?

Лазарус огледа колата. Наистина, видът й бе по-добър от преди. Излъскана бе до последния чарк и блестеше, че и бе оборудвана с разни нови джаджи: красива капачка на радиатора, гумени калъфи на седалките, отзад бе закрепена резервна гума с патентована кожена калъфка, а вътре се кипреше закачалка с грижливо закачена на нея престилка. И накрая имаше още едно нововъведение: към стъклото бе прикрепена вазичка с една-единствена роза.

— И двигателят ли е в такова чудесно състояние?

Джордж отвори кожуха на мотора. Лазарус погледна и одобрително кимна.

— И с бели ръкавици да пипаш, пак няма да ги изцапаш.

— Ъхъ. Дядо ме проверява точно така — уведоми го Брайън. — Той казва, че ако не се грижим за автомобила, няма да го ползваме.

— Прекрасно се грижите за колата.

Лазарус пристигна пред къщата като крал, седнал между двете сестри, които бе прегърнал през раменете. Дядката стоеше пред вратата и когато зърна Лазарус веднага заслиза по стъпалата и тръгна насреща му. Лазарус, бе принуден незабавно да коригира образа на дядо си, запечатан в паметта му: с униформа старият войник изглеждаше с цял фут по-висок и беше изправен като шомпол, на гърдите си имаше лента, на ръкавите — нашивки, гетите бяха безукорно намотани, униформената шапка по чудо се крепеше на тила.