Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Да, така е.

— Ами направи го. А с другата ръка… Достатъчно ли съм откровена или трябва да се изразя по-ясно… — Той плахо я прегърна през раменете. Тя взе ръката му и я придърпа надолу, към гърдите си. — Няма за кога да се стесняваш, скъпи. Не се страхувай да ме докосваш.

Стегната плът, кожа като коприна. От докосването зърното щръкна. Тя потрепери, притисна се към него, стисна ръката му и простена.

— Обичам те, Морийн — дрезгаво каза Лазарус.

Гласът й едва се чуваше от шума на мотора.

— Ние се обикнахме още от онази нощ, когато се запознахме. Просто не можехме да си го признаем.

— Да. Аз не смеех да подхвана разговор за това.

— Но ти никога нямаше да ми кажеш нищо, Тиъдър. Затова ми се наложи да събера кураж и да заговоря първа. — Морийн помълча и допълни: — Ето го оня завой!

— Спомних си. Но тук ще трябва да държа волана и с двете ръце.

— Добре — тя пусна ръката му. — Но само докато не пристигнем. А там ще имам нужда и от двете ти ръце — и от цялото ти внимание.

— Да!

Той внимателно караше по тесния път между дърветата, който ги изведе на равна тревиста поляна. Направи кръг по поляната, отчасти за да завие, но най-вече за да се убеди, че са сами. За негова радост фаровете осветиха само трева и дървета. Добре! ( Дали? Скъпа, ти разбираш ли какво правиш? ) Лазарус изключи фаровете, спря двигателя и дръпна ръчната спирачка. Морийн падна в прегръдките му и устните им се сляха в дълга целувка. Известно време нямаха нужда от думи: устните и ръцете й го поощряваха за по-нататъшни действия. Накрая тя блажено се усмихна и прошепна:

— Изненадан ли си? Но аз не мога да се сбогувам с моя воин по кюлотки. Оставих ги горе заедно с корсета. По-смело, скъпи, няма от какво да се страхуваш.

— Какво каза?

— Нима винаги трябва аз да решавам какво да се прави и какво да се казва? Бременна съм вече от седем седмици. Наистина.

— О… седалката е тясна — замислено каза той.

— Чувала съм, че младежите понякога свалят задната седалка и я оставят на земята. Или те е страх от бодли? Къде е куражът ти, мили мой? Войнът трябва да е решителен, както казва баща ми, а мъжът ми е съгласен с него… Тук има и килимче.

( Морийн, любов моя, вече не се съмнявам от кого съм наследил решителността и… похотливостта. От теб, скъпа. )

— Ако ме пуснеш, ще направя всичко както трябва. Не се страхувам нито от бодлите, нито от най-чаровната жена в моя живот. Просто не мога да повярвам във всичко, което се случва.

— Ще ти помогна! — Тя изскочи от колата, Лазарус стори същото, Морийн отвори задната врата и се втрещи. А после високо и радостно възкликна: — Удроу, негоднико! Сержант Тиъдър, погледнете кой дреме на задната седалка! — С тези думи тя постепенно започна да оправя дрехите си.

— Сержант Тед обеща да ме заведе в лунапарка!

— Ами ние точно там отивахме, миличък, и почти сме пристигнали. А сега кажи на мама — дали не е по-добре да те заведем у дома да си легнеш? Или вече си достатъчно голям, за да ходиш вечер в лунапарка?

— Да, приятелче — поде Лазарус. — Вкъщи ли отиваме, или в парка? ( Значи дядо те е научил и да лъжеш, Морийн? Или това е вродена дарба? Аз не просто те обичам — аз се възхищавам от теб. Пършинг би трябвало да те зачисли в щаба си. ) Той бързо закопча копченцата на гърба на роклята й.

— В лунапарка!

— Тогава сядай отзад и моментално отиваме там.

— Искам да се возя отпред.

— Виж какво, приятелче, или се качваш отзад и отиваме в парка, или се връщаме у дома — и си лягаш. И тримата няма да се поберем на предната седалка.

— Ама Брайън го прави!

— Хайде да се прибираме вкъщи, мисис Смит. Щом Уди не вижда кой е зад волана, значи със сигурност много му се спи.

— Не, не е така! Всичко разбрах. Добре, качвам се на задната седалка и отиваме в парка.

— Мисис Смит?

— Какво пък, да потегляме за парка, сержант Тиъдър… Ако Удроу легне и се опита да заспи.

Уди побърза да легне, Лазарус седна зад волана и подкара колата.

— Трябва да се обадя по телефона.

— При завоя има аптека. Точно по пътя към лунапарка.

— Добре. Как мислиш, какво е чул?

— Май се събуди, когато отворих вратата. Но дори да не спеше, пак нищо не е разбрал. Не се притеснявай, Тиъдър. Кураж и отново кураж!

— От теб, Морийн, би излязъл чудесен войник, пък и генерал.

— Предпочитам да обичам войник. И той да ме обича. А сега би могъл отново да държиш волана с една ръка.

— Но нали има стъкло. Той ще забележи.

— Можеш да не ме прегръщаш, Тиъдър. Просто ме докосни. А аз ще седя и ще се преструвам, че нищо не се случва. Колко жалко, че нищо не успяхме да направим. — Тя леко се усмихна. — Глупаци сме, нали?