Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Да.

— А сега изчезвай — и то час по-скоро!

— Почакайте, мистър Джонсън: не ми се вярва, че ще прибегнете до услугите на наемен убиец…

— Не ви съветвам да изчаквате това да се случи.

— … предполагам, че сте напълно способен да свършите сам тази работа.

Настъпи пауза. После старецът изхъмка.

— Може и да сте прав — рече той и затръшна телефона.

Лазарус се качи на колата и потегли. Когато подмина църквата, посещавана от семейството му, установи, че е поел в посока на запад от булевард „Линууд“. Там бе видял за първи път Морийн…

И никога повече нямаше да я зърне.

Никога. Дори да се върне и да направи опит да поправи сторената грешка — парадоксите не съществуват. Грешките му сигурно са се вплели вече в неподлежащата на промяна тъкан на пространство-времето и всички тънкости на математиката на Анди, цялата мощ на „Дора“ не можеха да поправят нищо. На площад „Линууд“ той спря при „Бруклин Авеню“ и се зачуди какво да направи.

Да отиде до гарата и да се метне на първия влак за Санта Фе? Ако поне една от молбите му за помощ е достигнала през вековете, ще го вземат в понеделник сутринта и войната с всичките й тревоги ще се превърне в нещо далечно, а семейството му ще забрави за Тед Бронсън, за краткото си познанство с него.

Жалко, че не му достигна време да гравира последните послания, но въпреки това поне едно би трябвало да пристигне по предназначение. В противен случай ще го очакват едва през 1926 година. Но ако нито едно от тях все пак не е получено (а с тази вероятност би следвало да се съобрази, защото се опитваше да използва забавена кореспонденция по време, в което методът още не е влязъл в употреба), тогава ще му се наложи да чака до 1929 година и да се яви на срещата в съответствие с уговорката. Няма да има проблеми, защото на Дора и близнаците може да се разчита напълно. Но защо тогава се чувства толкова зле?

Защото тази война не е негова.

Ще мине достатъчно време и старецът ще разбере, че отхвърленото от него с презрение предсказание е било чиста истина. Когато настъпи моментът, той ще научи, че френската благодарност, на която са разчитали след лозунга „Ние сме тук, Лафайет!“, е била забравена и заменена от припева „Pas un sou à l’Amérique!“ 93. Британската благодарност ще е същата. Между нациите няма и не може да има такова нещо като благодарност. Аз ли съчувствам на германците? За чий дявол са ми изтрябвали, Дядка? Не! Самото сърце на германското общество се разяжда от гнилоч; тази война ще роди другата, в която германците хилядократно ще надминат себе си, каквито са сега: ще построят газови камери, над Европа ще плъзне миризмата на опърлена човешка плът, която ще се стеле векове наред…

Но нито Дядката, нито Морийн има защо да узнават за това. Няма никакъв смисъл дори да се опитвам да им обяснявам нещата. Най-хубавото на бъдещето е, че то е винаги неизвестно. Добре, че никога не са вярвали на Касандра. Нима е важно тези двамината, нямащи никаква представа за онова, което е известно на Лазарус, да разберат защо той смята тази война за безполезна?

Да, точно така. Именно тяхното мнение е важно за него. Лазарус усети как вляво под сакото понатежава пистолетът. Защитникът на златото му — металът, за който той не даваше и пукната пара. Но златото можеше да бъде и средство, чрез което той бе в състояние да сложи точка…

Стига глупости. Ти не искаш да умираш, глупако, просто имаш желание да се оправдаеш пред Дядката и Морийн… най-вече пред Морийн.

Оказа се, че повиквателният пункт се намира в главната поща. Въпреки късния час, той работеше и отвън се виеше опашка. Лазарус плати един долар на стария негър, за да постои в колата му, предупреди го, че отзад се намира пътна чанта, обеща да му даде още един долар, когато се върне, но без да го уведомява за жилетката с парите и пистолета в поверения му багаж. Лазарус не се притесняваше вече нито за парите, нито за колата — много важно, нека ги откраднат. Той се нареди на опашката.

— Име?

— Бронсън, Тиъдър.

— Опит при участие в бойни действия?

— Не.

— Възраст? Не, дата на раждане. И гледай да не е след 5 април 1899 година.

— 11 ноември 1890 година.

— Нещо ме съмнява — ама карай. Вземи тая хартия и излез през оная врата, там ще намериш мешка. В нея ще носиш цивилните си дрехи. А хартийката я дай на някой от докторите и направи всичко, което ти заповядат.

— Благодаря ви, сержант.

— Свободен си. Следващият.

Докторът във военна униформа имаше шестима цивилни помощници. Лазарус правилно разчете теста на Снелън, но докторът като че ли не го слушаше — тук май никой на никого не обръщаше особено внимание. Отказаха само на един мъж, който според Лазарус имаше последен стадий на туберкулоза.