Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Днес падна голямо тичане — обясни Лазарус. — Дори нямах време да хапна. Накарахте ме да променя плановете си, мистър Джонсън.

— Нима, Тед? Как?

— Май ви бях казвал, че на първи юли смятах да замина по работа в Сан Франциско. Но конгресът обяви войната и аз реших незабавно да пътувам, за да уредя нещата, а после да постъпя във войската. Когато се срещнахме, тъкмо се канех да тръгвам и си бях събрал багажа. Но вие ми дадохте да разбера, че кайзерът няма да ме чака да уредя личните си работи. Затова веднага отидох на повиквателния пункт. — Лазарус грижливо се правеше на балама. — Пътната чанта с багажа ми е в колата ми, но явно няма да ми потрябва.

Айра Джонсън се притесни.

— Не съм искал да ти давам зор, Тед. Нищо нямаше да се случи, ако беше изгубил няколко дни да уредиш работите си: армия не се събира за два дни. Аз си спомням какви ги вършеха през деветдесет и осма. Хм! Дали пък да не отида аз? Като твой агент. Да видя какво и как. Не съм чак толкова зает.

— Не, не! Хиляди благодарности, сър! Просто не се ориентирах навреме. Разсъждавах като в мирно време и съвсем забравих за войната. Но вие ми посочихте верния път. И аз писах нощес на брокера си във Фриско, уведомих го за намеренията си, после писмено го направих свой пълномощник, заверих документа при нотариуса и го пратих по пощата. Всичко е направено, успях за всичко да се погрижа. — Лазарус с такава наслада импровизираше, че почти си вярваше сам. — А после отидох в града и се записах в армията. Но пътната чанта… Нали ще я занесете на тавана? Не мога да я взема със себе си — нали съм войник, не ми се полага. Там има само тоалетни принадлежности.

— Ще се погрижа за багажа ви, мистър Бронсън! — каза Брайън-младши. — Нека стои в моята стая!

— В нашата стая — поправи го Джордж. — Ние ще се погрижим за него.

— Добре, момчета. Тед! Загубата на пътната чанта ще нарани ли сърцето ти?

— Разбира се, не, мистър Джонсън. Но защо?

— Вземи я със себе си. А вкъщи пак си събери багажа. Извади белите ризи, колосаните якички… Всичко това е излишно. Вземи обикновени ризи, чифт носени обувки, с които ще ти е удобно да маршируваш, и чорапи — всички чифтове, които имаш. И бельо. От собствения си горчив опит знам, че едва ли веднага ще намерят мундири за всички. Суета, нали разбираш, и така нататък. И може би ще ти се наложи най-малко месец да служиш облечен с онова, което вземеш със себе си.

— Според мен баща ми е прав, мистър Бронсън — каза мисис Смит. — Съпругът ми, мистър Смит — лейтенант Смит — също казваше нещо подобно преди заминаването си. Той не изчака да пристигне телеграмата — а тя пристигна няколко часа след отпътуването му, — защото реши, че по принцип всичко ще бъде нагоре с краката. — Устните й трепнаха. — Впрочем той се изрази още по-рязко.

— Дъще, не знам какво е казал Брайън, но човек наистина може да се изрази и по-цветисто. На Тед ще му провърви, ако поне получи навреме партакешите си. Всеки, който е способен да отличи десния от левия си крак, моментално ще получи чин ефрейтор. И на никой няма да му дреме как е облечен. Ще ти се наложи сам да се грижиш за себе си, Тед, затова си вземи дрехи, с които би могъл да работиш на ферма. И обувките трябва да са удобни, за да не ти се набият краката още след първата миля. Мм… Тед, знаеш ли номера с крема? Така се прави, ако ти предстои да не се събуваш седмица, че и повече.

— Не, сър — отвърна Лазарус.

( Дядо, ти ме научи на този номер — по-точно тепърва ще ме научиш. Много е добър, завинаги съм го запомнил. )

— Краката трябва да са чисти и сухи. Намазваш цялото стъпало и между пръстите с крем. Или с вазелин, най-добре с карболов. Не пести, напластявай. А после обуй чорапи: ако има — чисти, но и мръсни става. Само да не забравиш за чорапите! Дори не си помисляй да се обуваш на бос крак! Когато се изправиш, отначало ще имаш чувството, че си влязъл в бъчва с течен сапун. Но стъпалата ще ти се отблагодарят за грижата и няма да хванеш гъбички. Грижи се за стъпалата си, Тед, и не забравяй навреме да ходиш по нужда.

— Татко!

— Аз разговарям с един войник , дъще — разказвам му за неща, които могат да му спасят живота. Ако ти се струва, че разговорът не е за детски уши, прати хлапетата да си лягат.

— Да, време им е — съгласи се Морийн. — Трябва да сложа поне най-малките да си легнат.

— Пък аз няма да си легна!

— Прави каквото ти казва майка ти, Уди, и недей да спориш — или ще ядеш бой по дупето с машата. И ще ме слушаш, докато не се върне татко ти.