Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Щях да съм добър и без този французин — ако можех да уча на всичко, което знам. Но аз обучавам новобранците на онова, на което е редно. Методите на ръкопашния бой остават непроменени във всички времена, променя се само наименованието, но не и главното правило: започни да се биеш пръв, действай светкавично и по най-нечестния начин.

Да вземем боя с щикове. Щикът е нож, прикрепен към цевта на оръжието, и се предполага, че през 1917 година боравенето с щика е отработено до съвършенство. Да, ама не. Според тукашните устави щикът е предназначен за отбрана, а не за нападение. Обаче една светкавична контраатака с щикове може да втрещи противника, който дори не е чувал за нещо подобно. Съществуват и други похвати… През XXVI век по григорианския календар е избухнала — или ще избухне — война, в която боят с щик ще се превърне в изкуство… (Пряко волята си взех участие в нея.) Една сутрин на плаца спечелих облог, че съм способен да се справя първо със сержанта инструктор от редовната американска армия, после с един британец, а след него и с французин.

Дали получих разрешение да преподавам онова, което демонстрирах? Не. По-точно: не, не и не, по дяволите! Моето умение е неуставно и престараването насмалко не ми коства длъжността. Затова се върнах към занятията съгласно догмите на „свещените“ устави и нареждания. Впрочем книжлето, което се използва в Питсбърг, където служи моят баща и вашият прародител, не е никак лошо. Но няма да ми се даде възможност да науча моите момчета на други хватки. И не бих искал да видя как някой от тези розовобузести и храбри хлапаци се бие с някой наемник от XXVI век, чиято цел е да оцелее, дори с цената на противниковия живот.

Тези хлапетии са способни да спечелят войната, нещо повече — те ще го сторят и вече са го сторили, погледнато от онова време, в което се намирате вие. Но мнозина от тях ще загинат. И смъртта им ще е безсмислена.

Аз обичам тези момчета. Всички до един са млади, нахъсани и напират да влязат в бой, за да докажат, че един американец струва колкото шест германци. (Грешка. Добре би било един американец да надвие един германец. Защото германците са печени и не може и дума да става да проявят благородство в битката. И тези неопитни младоци ще бъдат принудени да се бият и да умират, докато германците не се предадат.) А те са толкова млади! Лаз и Лор, повечето от момчетата са по-млади от вас, а някои са доста по-млади. Не знам дали мнозина от тях са се изкарали на повече години, отколкото са в действителност, но има такива, които още дори не се бръснат. Понякога нощем се чува как някой плаче от мъка по майка си. Обаче на другия ден този същият някой ще прояви голям хъс и усърдие. Сред момчетата няма дезертьори — те просто изгарят от нетърпение да се сражават.

Опитвам се да забравя, че тази война е безполезна.

Това е въпрос на перспектива. Веднъж, когато Минерва още изпълняваше задълженията на компютър, тя ми доказа, че всичките „тук и сега“ са еквивалентни, а за истинско може да се смята само онова, в което се намираш в момента. Истинското ми „тук и сега“ (където щях да съм си и до ден-днешен, ако не бяха дивите гъски) — е вкъщи, на Терциус, а нещастните паленца от настоящото „тук и сега“ отдавна са загинали и са изядени от червеите; и тази война, и ужасяващият й изход са се превърнали в древна история, нямаща никакво отношение към мен.

Въпреки това обаче аз съм тук и всичко се случва тъкмо в настоящето, трудно ми е да се усъмня в ставащото. Сега ми е трудно да пиша и да изпращам писма. Джъстин, ти ме молеше за подробни отчети направо от мястото на събитията, за да знаеш всичко, което правя, за да добавиш по този начин нови истории към онзи сборник от измишльотини, който редактираш. Фоторедукцията и гравирането сега са ми недостъпни. Понякога ми позволяват за малко да напусна лагера, но денят ми стига само за да стигна до най-близкия голям град. Това е Топика (около сто и шейсет километра за отиване и връщане), но отпуската винаги се пада в неделя, когато нищо не работи, затова нямах възможност да се възползвам от услугите на лабораторията на Топика, даже тя да притежава нужното ми оборудване, нещо, в което дълбоко се съмнявам. Бих могъл да оставям писмата в абонаментната кутия, защото е без значение кога те ще попаднат сред забавената кореспонденция — но в неделя банките също са затворени. Ето защо мога да си позволя само писма, написани на ръка, но не и прекалено дълги и обемисти, защото е трудно и сдобиването с плик; оставам си само с надеждата, че хартията и мастилото няма да пострадат много за толкова векове.