Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Само един от лекарите честно се опитваше да намира някакви дефекти.

Той накара Лазарус да се наведе, раздалечи бутовете му, прегледа го за херния, накара го да се изкашля, а после опипа корема му.

— А това уплътнение вдясно какво е?

— Не знам, сър.

— Опериран си от апандисит, така ли? Аха, ето го белега. Почти не се вижда, по-скоро го усещам. Хирургът ти е бил добър, дано аз да попадна при такъв, ако ми се наложи. А това… сигурно е просто фекална маса. Вземи един каломел и всичко ще е наред.

— Благодаря ви, докторе.

— Няма за какво, синко. Следващият.

— Вдигнете дясната си ръка и повтаряйте след мен…

— Ето ви повиквателните. Всички да са на гарата утре в седем. Ще представите повиквателните на сержанта. Той ще ви каже къде да отидете. Ако някой изгуби повиквателната, все едно елате… Инак чичо Сам ще започне да ви издирва. Ами това е, момчета, сега сте войници. Излизайте през онази врата.

Колата стоеше там, където я беше оставил. Старият негър слезе от нея.

— На’ед ли е всичко, капитане?

— Абсолютно — радостно потвърди Лазарус и извади банкнотата от един долар. — Само че не съм капитан, а редник.

— Значи са ви взели. Тогаз не моа да зема дола’а.

— Защо? Той не ми трябва — сега за мен ще се грижи чичо Сам, той ми обеща по двайсет и един долара месечно. Ето ти още един, купи си джин и пий за здравето на редник Тед Бронсън.

— Тъй и ще сто’я, капитане… со’и, ’едник Тед Б’онсън. Аз съм освободен от каза’мата, още преди да се ’одите. Я по-доб’е си земете па’ите и да земете да обесите кайзе’а.

— Ще се опитам, чичо. Хубаво, вземи пет долара и ги занеси в църквата, нека се помолят за мен както трябва.

— Ами… хубаво тогава, капитане-’едник.

Лазарус се движеше на юг от Мак Джи и ликуваше. Не обръщай внимание на досадните дреболии, наслаждавай се на живота. „Кети, прекрасна Кети…“

Той спря при аптеката, влезе и се насочи към тезгяха с тютюневите изделия, забеляза наполовина празната кутия с бялата сова и купи останалите пури заедно с кутията. После взе опаковка памук, лейкопласт и — неясно защо — най-голямата и красива кутия с цигари.

Колата бе спряна под фенера. Лазарус не я подкара, а седна на задната седалка, извади от пътната чанта жилетката и започна да я разпаря с джобно ножче, без да се опасява, че ще го види някой. За унищожаването на плода на многочасовите му усилия бяха достатъчни пет минути: тежките монети със звън падаха в кутията от пурите. Той ги покри с пласт памук, затвори кутията и я омота с лейкопласт. Разпарчетосаната жилетка, пистолетът и билетът за пътуването на запад заминаха в канализационната шахта, а с тях потъна и последната тревога на Лазарус. Той се усмихна, стана и отупа прахта от коленете си. Ти остаряваш, синко — и в това няма нищо чудно, когато човек живее толкова предпазливо!

И той с леко сърце потегли към булевард „Бентън“, нехаейки за това, че в града скоростта беше ограничена до седемнайсет мили в час. Когато видя, че на първия етаж в дома на Брайън Смит още свети, той се зарадва: не би искал да буди никого. Взе кутията за пури, шаха и кутията с бонбони и се изкачи по стъпалата. Още щом застана пред входната врата, лампата под портала светна. Брайън-младши отвори вратата и надникна навън.

— Дядо, това е мистър Бронсън!

— С една поправка — решително каза Лазарус. — Моля те, кажи на дядо си, че е дошъл редник Бронсън.

Старецът незабавно цъфна на вратата и подозрително втренчи поглед в Лазарус.

— Какво има? Какво си казал на хлапето?

— Помолих го да ви предаде, че е пристигнал редник Бронсън. Тоест аз.

Лазарус по някакъв начин успя да пъхне и трите кутии под мишница, бръкна в джоба си и извади повиквателната, която му бяха връчили военните.

— Ето, вижте.

Мистър Джонсън прочете хартийката.

— Виждам. Но защо? При твоите възгледи…

— Но аз не съм твърдял, че не смятам да постъпвам в армията — просто споменах, че имам да уредя някои работи. Тоест имах за уреждане сутринта. Аз наистина се съмнявам в резултатите от войната. Но въпреки мнението ми — което трябваше да запазя за себе си — настана времето, така да се каже, да се сгъстят редиците и дружно да поемем напред. Затова отскочих до пункта, където предложих услугите си и ме приеха.

Мистър Джонсън му върна повиквателната и широко отвори вратата.

— Влизай, Тед.

Когато Лазарус влезе в къщата, надничащите зад вратата на гостната глави изчезнаха: в къщата още бяха будни. Дядката го пусна да влезе в гостната.