Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Господин Дателбаум се съгласи да смени пишещата машина за пистолет, но поиска и пет долара отгоре за малкия колт. Лазарус бе принуден да се съгласи.

Лазарус продаде пишещата машина и костюма, заложи балтона и получи пистолета с кутия патрони. Всъщност бе подарил балтона на мистър Дателбаум, защото не възнамеряваше да го откупува. Ала като получи всичко, от което се нуждаеше, плюс три долара в брой, той хем се отърва от излишното имущество, хем достави на един приятел удоволствието да сключи изгодна сделка.

Пистолетът се побра в левия джоб на жилетката, превърнат от Лазарус в нещо като кобур. Ако го обискират — нещо малко вероятно поради твърде представителната му външност — никой няма да забележи оръжието. Шотландската поличка би била по-удобна, защото по-лесно би скрил или извадил оръжието, но при дрехите, които се носят тук, все пак беше намерил най-добрия вариант. Пък и някой от практичните бивши притежатели на пистолета беше скъсил цевта, което също беше добре дошло.

Обаче Лазарус не можеше да напусне Канзас Сити без да се сбогува с родното си семейство. Веднага след това възнамеряваше да се качи на първия влак за Санта Фе. Жалко, че Дядката беше заминал за Сент Луис, но какво да се прави. Можеше да оправдае посещението си с желанието да подари на Уди шаха. А пък актът за продажба на автомобила ще стане претекст да разговаря с баща си: не, сър, това не е подарък, нали все някой трябва да наглежда колата, докато войната свърши. И ако аз случайно не се върна, всичко ще стане по-просто — нали ме разбирате, сър? Тъстът ви е най-добрият ми приятел. Той ми е нещо като роднина, та нали аз нямам никакви близки.

Да, точно така — ще се сбогува с всички, включително и с Морийн. (Най-вече с Морийн!) По-добре би било, разбира се, да не лъже. Но… ако баща му реши да го зачисли в своето поделение, лъжата ще е наложителна: желанието ми е да постъпя във флота. Не се засягайте, сър, знам, че току-що пристигате от Платсбърг, но на флота му трябват хора.

Впрочем, щеше да каже това само при необходимост.

Лазарус остави колата зад заложната къща, пресече улицата и телефонира от аптеката.

— Домът на Брайън Смит ли е?

— Да.

— Мисис Смит, обажда се мистър Бронсън. Мога ли да разговарям с мистър Смит?

— Вие не разговаряте с мама, мистър Бронсън, аз съм Нанси. О, това е ужасно!

— Така ли, мис Нанси?

— Вие искате да разговаряте с татко, нали така, мистър Бронсън? Но него го няма — той замина във форт Ливънуърт с рапорт. И ние не знаем кога ще го видим отново!

— Моля ви не плачете. Недейте да плачете.

— Аз не плача . Само малко съм разстроена. С мама ли искате да разговаряте? Тя е вкъщи… но е на легло.

Лазарус трескаво размишляваше. Разбира се, той искаше да си поговори с Морийн. Обаче… не, май не бива, излишно е.

— Моля ви не я притеснявайте. А имате ли представа кога ще се върне дядо ви?

( Дано да се позабави… Ах, по дяволите! )

— Какво говорите, дядо се върна още вчера.

— А с него бих ли могъл да се чуя?

— И него го няма у дома. Отиде в града преди няколко часа. Сигурно в шах клуба. Желаете ли да му предам нещо?

— Не. Просто му кажете, че съм се обаждал. Ще телефонирам по-късно. И още нещо, мис Нанси — не се притеснявайте.

— Как бих могла да не се притеснявам?

— Аз умея да предричам бъдещето. Не казвайте това никому, но ми повярвайте. Една стара циганка забеляза дарбата ми и на всичко ме научи. Баща ви ще се върне. Дори няма да го ранят в тази война. Аз знам.

— Ах, чудя се дали да вярвам на думите ви… Но май ми поолекна.

— Помнете, че точно така ще стане.

Лазарус учтиво се сбогува и затвори.

Шахматният клуб… Разбира се, днес старецът няма да клечи в игралната къща. Но заведението е наблизо, така че Лазарус може да се отбие там, да погледа, а после да се върне и да го изчака при входа. Дядката седеше на масата за шах, но дори не се опитваше да се преструва, че обмисля някоя партия. Изглеждаше недоволен от нещо.

— Добър вечер, мистър Джонсън.

Той вдигна глава.

— Кое му е доброто, а? Сядай, Тед.

— Благодаря ви, сър — Лазарус се настани в креслото. — Попитахте кое му е доброто, нали така?

— Какво? — Старецът го погледна сякаш го е забелязал току-що. — Как мислиш, Тед, аз в добра физическа форма ли съм?

— Разбира се.

— Способен съм с пушка на рамо да измина двайсет мили на ден.

— Със сигурност.

( Не се съмнявам в това, Дядка. )

— Същото го казах на оня умник на повиквателния пункт. А той ми отвърна, че според него съм твърде стар! — Айра Джонсън май бе на път да ревне. — Попитах го откога четирийсет и пет години се смятат за старост. А той ми каза да се разкарам и да не бавя опашката. Когато му казах, че като нищо ще го набия барабар с още трима юнаци, ме изхвърлиха! — Той закри лицето си с длани. После отпусна ръце и измърмори: — А аз съм носил синята униформа още преди това нагло парвеню да се роди!