Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Но аз продължавам да играя с него на шах, защото се каня да завържа отношения с всички членове на първото ми семейство през краткото време, отредено ми да прекарам сред тях; пък и Уди все едно ще играе на шах при всяка възможност, а ние с дядо сме единствените шахматисти, склонни да понасят двубоите с това отровно създание (дядо го перва по тила при нужда, докато аз не съм удостоен с подобна привилегия). Обаче, ако не се опасявах за последиците, направо бих му извил врата. Интересно, какво ли би станало после? Нима половината човешка история би изчезнала напълно, а другата би се променила неузнаваемо? Не, парадоксите са лишени от смисъл: самият факт, че се намирам тук, е доказателство, че в настоящото „тук и сега“ съм успял да овладея справедливия си гняв срещу малкия негодник.

Ричард. На три години е, но страшно лесно се привързва, пълна противоположност е на Уди в това отношение. Обича да седи на коляното ми и да слуша разни истории. Най-любимата му приказка е за вълшебния кораб и червенокосите близнаци Лаз и Лор, които летят с него в небето. Когато общувам с него, ме гложди лека тъга: Дики ще загине съвсем млад по време на въздушно нападение над място, което се казва Иуо Ийма.

Етел. Слънчева усмивка, съчетана с мокри пелени, още не участва в разговорите.

Такова е моето (нашето) семейство през 1917 година. Смятам да остана в Канзас Сити до завръщането на татко — а дотогава има съвсем малко време, — после се каня да замина някъде, защото все пак нещата тук са доста сложни, въпреки че е приятно. Трябва да намина да ги видя след края на войната… но сигурно няма да го направя. Твърде много хора ще ми се наложи да поздравявам.

За да обясня всичко, редно е да разкажа за някои обичаи.

До връщането на татко мога да бъда приет в този дом официално само като партньор на Дядката по шах и нищо повече, въпреки че старецът, а може би и мама, смятат, че съм син на чичо Нед. Защо ли? Ами защото съм „млад ерген“, а според местните правила омъжената жена не може да се сприятелява с един млад ерген, особено пък когато мъжът й отсъства от дома. Табуто е толкова строго, че дори не се и опитвам да го нарушавам… по отношение на мама. Тя също не ме поощрява. Пък и Дядката няма да ми го позволи. Затова се отбивам в собствения си дом само за да се видя със стареца. Когато се обаждам по телефона, задължително питам дали той е вкъщи и така нататък.

О, разбира се, когато вали дъжд, ми е позволено да предложа на семейство Смит да ги върна с колата от църквата. Разрешено ми е да общувам с децата, но само ако не ги развалям — което според мама означава да харча за всяко хлапе не повече от пет цента. Миналата събота ми позволиха да заведа шест от децата на пикник. Уча Брайън да шофира. Смята се, че интересът ми към децата е съвсем оправдан: според мама и Дядката така компенсирам самотата от миналото и това, че съм израснал като сирак.

Единственото, което не мога да си позволя, е да остана насаме с мама. Не бива да влизам в къщата без Дядката, в противен случай ще направя впечатление на съседите. Много внимавам в това отношение — защо мама да си има ядове заради нарушаването на племенното табу?

Пиша ви в наетия от мен апартамент на пишеща машина, направо няма да повярвате, че съществува подобно устройство. Време е да приключвам — тепърва ще ходя до града и двойно ще обработвам листчето, за да мога да ви го пратя. Обикновено пропилявам цял ден за обработката, понеже се налага да наемам лаборатория и да унищожавам всички междинни резултати, за да не ги мерне случайно хазаинът, който има ключ от апартамента ми. Когато се върна от Южна Америка, ще се снабдя със собствена лаборатория и ще я държа в автомобила си. През идното десетилетие навсякъде ще има павирани пътища, така че смятам да пътешествам по този начин. Ще изпращам както преди писма при първа възможност с надеждата, че поне едно от тях ще достигне до вас след векове. Както казва Джъстин: най-важното е писмото да преодолее близките три века. Ще се старая в тази насока.

3 МАРТ 1917 ГОДИНА: КАЙЗЕРЪТ ПРЕГОВАРЯ С МЕКСИКО И ЯПОНИЯ ЗА НАПАДЕНИЕТО СРЕЩУ САЩ (АВТЕНТИЧНА ТЕЛЕГРАМА НА ЦИМЕРМАН).

2 АПРИЛ 1917 ГОДИНА: ПРЕЗИДЕНТЪТ ПРОИЗНАСЯ РЕЧ В КОНГРЕСА — ИСКА ДА СЕ ВКЛЮЧИМ ВЪВ ВОЙНАТА.

6 АПРИЛ 1917 ГОДИНА: АМЕРИКА СЕ ВКЛЮЧВА ВЪВ ВОЙНАТА — КОНГРЕСЪТ ОБЯВЯВА, ЧЕ ДЪРЖАВАТА СЕ НАМИРА В СЪСТОЯНИЕ НА ВОЙНА.

Датата на обявяване на войната с Германия развълнува Лазарус Лонг, макар че самият факт, че започват военни действия, изобщо не го учуди. Толкова беше смаян, че дори не съобрази веднага защо „предвиждането“ на миналото се оказа по-късогледо от предвиждането на бъдещето.