Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Много съжалявам, сър.

— Аз съм си виновен: взех си свидетелство за уволнение… и забравих, че в него е вписана датата ми на раждане. Как мислиш, Тед, ще ме вземат ли, ако си боядисам косата и отида в Сент Луис или Джоплин?

— Може би.

( Знам, че номерът ти не е минал, Дядка. Но според мен си успял да се намърдаш във вътрешните войски. Обаче няма как да ти го кажа. )

— Така и ще направя! Обаче свидетелството ще го оставя вкъщи.

— Значи мога да ви закарам у дома? Спрял съм колата пред клуба.

— Да, мисля, че ще се върна у дома… за известно време.

— Дали да не надникнем в „Пасео“ за по чаша?

— Добра идея. А това няма ли да те разори?

— Ни най-малко.

Лазарус шофираше и си мълчеше. Когато забеляза, че старецът се е успокоил, той направи завой, подмина 31-ва улица в посока изток и спря.

— Ще ми позволите ли да ви кажа нещо, мистър Джонсън?

— Какво? Казвай.

— Дори да не ви вземат, след като си боядисате косата, не се разстройвайте. Защото цялата тази война е ужасна грешка.

— Какво имаш предвид?

— Само онова, което чухте.

( Какво мога да му кажа? Дали би ми повярвал? Не мога съвсем да си трая — та това е дядо ми, който ме е научил да стрелям и на още хиляди други неща. Но на какво ще повярва? )

— Тази война няма да донесе полза на никого — след нея ще стане още по-зле.

Дядката го погледна, сключвайки рунтавите си вежди.

— Ти да не симпатизираш на Германия, Тед?

— Не.

— Да не си пацифист, а? Какво пък — възможно е, та ти никога дума не си обелвал за войната.

— Не, не съм пацифист. И не симпатизирам на Германия. Но ако ние спечелим тази война…

— Искаш да кажеш, когато спечелим тази война!

— Добре: когато спечелим, ще излезе, че всъщност сме загубили. Ние ще изгубим всичко, за което сме смятали, че се борим.

Мистър Джонсън рязко промени тактиката.

— Ти кога отиваш в армията?

Лазарус се позабави с отговора.

— Имам да свърша още някоя и друга работа.

— Знаех си, че ще ми отговорите точно така, мистър Бронсън. Довиждане.

Старецът, макар и трудно, успя да отвори вратата, изруга и слезе от колата.

— Дядка! Тоест, мистър Джонсън, имах предвид. Разрешете все пак да ви закарам у дома. Моля ви!

След като му хвърли кос поглед през рамо старецът рече:

— Не на твоята бричка, страхлив посерко! — И бързо закрачи по улицата към близката спирка.

Лазарус изчака, докато мистър Джонсън се качи на автобуса и пое след него, като не искаше да си признае, че отношенията с дядо му са безнадеждно съсипани. Видя как Дядката слезе и се канеше да го настигне, за да направи поредния опит да го заговори.

Но какво ще му каже? Той разбираше чувствата на стареца, ясно бе защо оня е на това мнение. Пък и Лазарус бе надрънкал толкова излишни приказки, че никакъв разговор не би оправил положението. И той бавно подкара колата по 31-ва улица. На „Индиана авеню“ спря, купи от вестникаря новия брой на „Звезда“, влезе в аптеката, седна, поръча си вишнев сок и разгърна вестника.

Но не се зачете, а просто се умисли, загледан във вестника. Продавачът избърса мраморния плот на масата пред него и замря в очакване. Лазарус поръча още веднъж същото питие. Когато същата сценка се повтори още веднъж, Лазарус помоли за разрешение да се възползва от телефона.

— Хоум или Бел?

— Хоум.

— Ей там е, където са изложени цигарите. Плащането става при мен.

— Брайън? Обажда се мистър Бронсън. Мога ли да поговоря с майка ти?

— Сега ще видя.

В слушалката прозвуча гласът на дядо му:

— Учуден съм от нахалството ви, мистър Бронсън. Какво желаете?

— Искам да поговоря с мисис Смит, мистър Джонсън.

— Не мога да ви разреша това.

— Тя беше много добра с мен, искам да й благодаря и да се сбогувам.

— Момент… — Лазарус чу как старецът каза: — Махни се оттук, Джордж. Брайън, вземи Уди, затвори вратата и пази никой да не я отваря. — Сетне гласът му прозвуча по-ясно: — Чувате ли ме?

— Да, сър.

— Тогава ме слушайте внимателно и не ме прекъсвайте: нищо няма да повтарям.

— Да, сър.

— Дъщеря ми няма да разговаря с вас нито сега, нито после…

— Тя знае ли, че се обаждам? — побърза да попита Лазарус.

— Млъквайте! Разбира се, че знае, и сама ме помоли да ви предам чутото от вас току-що. Но аз искам да допълня нещичко от мен — и не ме прекъсвайте! Дъщеря ми е почтена жена, мъжът й е откликнал на зова на своята страна. Затова не се навъртайте около нея. Не идвайте тук, инак ще ви посрещна с пистолет в ръка. Не се обаждайте. Не ходете в нейната църква. Може би смятате, че нямам право на подобни забрани. Разрешете ми да ви напомня, че вие се намирате в Канзас Сити. Тук за две счупени ръце плащат двайсет и пет долара, а за петдесет без колебания ще ви светят маслото. Но за пълния комплект — когато първо ви чупят ръцете, а после ви убиват — се полага намаление. Ако продължите да настоявате, имайте предвид, че аз мога да си позволя да изхарча шестдесет и два долара и петдесет цента. Разбрахте ли ме?