Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Заповядай, седни. Ще отида да кажа на дъщерята.

— Ако мисис Смит вече спи, не бих искал да я притеснявате — излъга Лазарус.

(По дяволите, Дядка! С удоволствие бих си легнал при нея. Но за това нито дума, вовеки веков.)

— Нищо. Тя само искаше да се убеди в едно-друго. Да, къде е тази хартийка, между другото? Може ли да й я покажа?

— Разбира се, сър.

Айра Джонсън се върна след няколко минути и върна на Лазарус доказателството му.

— Тя ей сегичка ще слезе — старецът въздъхна. — Аз се гордея с теб, Тед. Сутринта ме разстрои и не бях прав. Много съжалявам и ти поднасям извиненията си.

— Не мога да ги приема: вие няма за какво да се разкайвате, сър. Аз бях този, който избърза и надрънка някакви щуротии. Хайде да забравим за всичко. Да си стиснем ръцете.

— Ъ? Ама да, разбира се. Последва тържествено ръкостискане.

( А Дядката май и досега е способен да вдигне с една ръка наковалнята във въздуха. Направо ми смачка пръстите. )

— Мистър Джонсън, мога ли да ви помоля да направите нещо за мен? Останаха разни недовършени работи, за които нямам време.

— Какво? Разбира се!

— На първо място това — Лазарус протегна на дядо си омотаната кутия за пури.

Мистър Джонсън я взе и учудено повдигна вежди.

— Тежичка е.

— Поразчистих сейфа си. Това са жълтици. Ще си ги взема след края на войната. В противен случай ще ги дадете на Уди, когато навърши двайсет и една години.

— Какво? Хайде стига, синко, всичко ще е наред.

— Надявам се да сте прав. Но ако падна от трапа и си счупя идиотския врат? Мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се.

— Благодаря ви, сър. А това бих искал да дам на Уди още сега. Моят шах. Не мога да го взема с мен. Наистина, бих могъл да го подаря на вас, но не се и съмнявам, че вие веднага ще измислите причина да ми откажете. А Уди няма да го направи.

— Хм! Много добре, сър.

— А това е за вас… Но изобщо не е същото, което ще ви се стори на пръв поглед — и Лазарус му подаде разписката за продажба на автомобила.

Мистър Джонсън я прочете.

— Ако искаш да ми подариш колата си, първо хубавичко си помисли.

— Покупката, сър, се осъществява номинално. Просто исках да оставя автомобила си тъкмо на вас. Брайън ще може да го кара — той още сега шофира неловко. Пък и вие може да се возите с него. Дори мисис Смит може да се научи, а когато лейтенант Смит се върне у дома, нищо чудно и той да открие, че колата е удобство. Но ако ме изпратят да се обучавам някъде наблизо и ми се отвори време да ви посещавам — докато не отпътувам по море, — бих искал да имам възможност да ползвам автомобила.

— Тогава защо ми навираш под носа този акт? То се знае, че автомобилът може да стои в нашия хамбар. То се знае, че Брайън — и двамата Брайъновци — с охота ще го карат, може би и аз ще се пробвам. Но нямам нужда от никакви хартийки.

— Сигурно трябва да ви обясня мотивите си. Да предположим, че аз се озова… да речем, в Ню Джърси — и поискам да продам колата. Тогава аз купувам за едно пени пощенска картичка — и вие ще можете лесно да направите всичко, защото имате ето тази хартийка. — Лазарус помълча и допълни: — Разбира се, ако все пак падна от онази стълба, колата ще остане изцяло на ваше разположение. И ако тя не ви трябва, дайте я на Брайън-младши или на когото искате. Нали знаете, че нямам роднини, мистър Джонсън, затова хич не ми възразявайте.

Старецът тъкмо се канеше да отговори, когато влезе мисис Смит, облечена с най-хубавата си рокля. Тя радостно се усмихна, но Лазарус забеляза, че е плакала. После му протегна ръка.

— Ние се гордеем с вас, мистър Бронсън!

На Лазарус му прималя от всичко: от гласа, аромата на тялото, докосването, гордото достойнство. И самообладанието му се изпари. ( Морийн, любима, хубаво е, че заминавам. Ще е по-добре за теб, за мен и за всички ни. Постъпих така, за да се гордееш с мен. Но сега чашата ми преля… Моля те, предложи ми да седна, преди Дядката да забележи, че с панталона ми става нещо нередно. )

— Благодаря ви, мисис Смит. Отбих се за малко да ви благодаря и да се сбогувам. Да ви пожелая лека нощ, защото ни изпращат утре сутринта.

— Недейте така! Моля, седнете! Пийнете едно кафе, децата също ще поискат да се сбогуват с вас.

След един час той все още седеше в гостната на семейство Смит и беше щастлив. Може да се каже, че щастието му беше пълно. Кутията с бонбони беше поднесена на Керъл — отвориха я веднага. Лазарус изпи чаша кафе с гъста сметана и захар и изяде огромно парче домашен шоколадов пай. Предложиха му още едно парче и той прие, като си призна, че не е ял от сутринта — и се принуди да моли Морийн да не се притеснява, защото тя веднага се накани да сготви нещо по-съществено. Постигнато бе компромисно решение — и Керъл отиде в кухнята да прави сандвичи.