Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Отпусни се! Щом дежурството свърши, няма никакви рангове сред отдалите се на професията. Не са ли те учили на това?

Преминаха през опашката за обществения транспорт и покрай колата на директорката и спряха на по-малката редица, предназначена за старшите служители.

— Да, но… никога преди не се е налагало да работя за някого от вашия ранг.

Тези думи накараха старшия техник да се усмихне.

— Още по-основателна причина да следваш въпросното правило по отношение на мен, тъй като колкото си по-високопоставен, толкова повече ти се иска да забравиш за това след края на дежурството. Ето свободна кола. Влизай и се настанявай!

Ниският техник се вмъкна вътре, но остана прав, докато старшият му колега не седна. Без да обръща внимание на това, по-висшестоящият подмладител настрои пулта за управление и се отпусна назад, докато колата потегляше.

— Усещам се като парцал. След всяко дежурство ми се струва, че съм на неговата възраст.

— Разбирам. Чудя се колко ли ще мога да издържа. Шефе? Защо не му позволяват да си види сметката? Изглежда толкова уморен.

Отговорът се забави и не беше по същество:

— Не ми викай „Шефе“. В извънработно време сме.

— Но аз не знам името ви.

— Нито пък има нужда да го знаеш. Хм… ситуацията не е толкова проста, колкото изглежда — пациентът вече се самоуби четири пъти.

— Какво?

— О, той не го помни. Ако си мислиш, че паметта му е лоша в момента, трябваше да го видиш преди три месеца. Всъщност всеки път, когато го правеше, работата ни се ускоряваше. Този бутон — когато още го имаше — беше менте. Когато го натискаше, пациентът губеше съзнание и ние можехме да преминем към следващия етап, като възстановявахме все по-голяма част от паметта му. Но трябваше да спрем игрите — и да премахнем бутона — преди няколко дни, защото Старейшината си спомни кой е.

— Но… Това е нарушение на законите! „Всеки човек има право на смърт.“

Старшият техник докосна спомагателния пулт за управление; колата продължи напред, намери свободно място за паркиране и спря.

— Не твърдя, че законът е спазен. Но не дежурните техници определят политиката.

— Когато приех работата, положих клетва… част от която беше, че ще дарявам живот на тези, които го желаят, и никога няма да откажа смъртта на стремящите се да умрат.

— А да не мислиш, че моята клетва не е била същата? Директорката беше толкова вбесена, че си взе отпуска… възможно е дори да си подаде оставката; не мога да гадая. Но pro tem председателят не е от нашата професия, не е обвързан от клетвата ни и девизът над входа на клиниката не означава нищо за него. Неговият девиз е — или поне така изглежда — „Всяко правило си има изключения.“ Виж, на мен ми е ясно, че трябва да си поговорим по въпроса и се надявам, че ще ми дадеш възможност преди следващото ни дежурство. Искам да те попитам — възнамеряваш ли да се откажеш? Няма да бъде отбелязано в досието ти — ще се погрижа за това. Не се безпокой за смяната си; Старейшината все още ще спи по време на следващото ми дежурство и всеки помощник ще се справи с работата… което ще даде време на агенцията по труда да ти избере заместник.

— Уф… Искам да му помогна. Това е огромна привилегия, за подобно нещо дори не се е случвало и да мечтая преди. Но сърцето ми се къса. Не мисля, че се отнасят честно с него. А кой заслужава почтено отношение повече от Старейшината?

— И мен ме измъчва същото. Бях в абсолютен шок, когато за пръв път осъзнах, че ми е наредено да запазя живота на човек, решил доброволно да го прекрати. И който е принуден да смята, че го прекратява. Но, скъпи колега, изборът не е наш. Работата трябва да се свърши, независимо какво мислим ние. Щом го осъзнах… добре де, аз не страдам от липса на увереност в способностите си… наречи го самонадеяност, ако искаш. Мисля, че съм с най-добра подготовка от всички старши техници. Реших, че ако Старейшината на Семействата трябва да премине през всичко това, нямам право да откажа и да позволя работата да бъде свършена от колеги, които не притежават моите умения. Премиите нямат нищо общо — ще ги даря на приют за умствено недоразвити.

— И аз мога да постъпя по същия начин, нали?

— Да, но ще е глупаво, ако го направиш — аз получавам доста повече от теб. Трябва да добавя обаче, че се надявам тялото ти да понася стимулантите леко, защото аз ръководя всички основни процедури и очаквам помощникът да ми съдейства, независимо дали ще е по време на редовното ни дежурство, или извън него.