Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Наистина ли? Ако е така и ако е използвал това име, значи трябва да е било в края на двайсети век във Ванкувър, доколкото си спомням. Ванкувър беше част от Съединените щати, където хората бяха толкова хитри, че никога не плащаха данъци на Вашингтон… Щеше да е по-добре за Санди, ако се подвизаваше в Ню Йорк — град, който дори по онова време бе прочут с глупостта на жителите си. Няма да навлизам в подробности относно мошеничествата му — това може да поквари машината ти. Достатъчно е да кажа, че Санди използваше най-древния принцип за избавяне на глупаците от техните пари: избери възможно най-желаната примамка за жертвата.

Нищо повече не е нужно, Айра. Ако един човек е алчен, ще можеш да го мамиш отново и отново. Проблемът на Санди Макдугъл бе, че той беше по-алчен дори от своите жертви и това водеше до прекалено безразсъдство — често се налагаше да се измъква от града по тъмно, понякога оставяйки разгневена тълпа след себе си. Айра, когато съдереш кожата от гърба на някого, трябва да го оставиш да се съвземе и да му порасне нова, още по-дебела, иначе се изнервя. Ако зачиташ това просто правило, можеш да смъкваш кожата от гърба на жертвата пак и пак, и жертвата ще си остава здрава и продуктивна. Но Санди беше прекалено алчен, за да действа по този начин — не му достигаше търпение.

— Звучи така, сякаш имате огромен опит в това изкуство, Лазарус.

— Е, сега пък… Айра, малко уважение, моля! Никога не съм мамил никого. В най-лошия случай търпеливо съм изчаквал някой да се измами сам. В което няма нищо лошо — не можеш да предпазиш глупака от собствената му глупост. Ако понечиш да го направиш, не само ще предизвикаш неговата неприязън, но ще се пробваш да го лишиш от ползите, които се е научил да извлича от дадената ситуация. Никога не учи прасето да пее — хем ще си изгубиш времето, хем ще ядосаш прасето.

Но аз знам много неща за мошеничествата. Смятам, че върху мен, по едно или друго време, са изпробвани всичките основни варианти на всеки възможен вид мошеничество. Някои от тях имаха успех, когато бях много млад. Тогава се посъветвах с Дядката Джонсън, престанах да се опитвам да ги избягвам и по този начин научих най-добрите от тях. Оттогава никой не е успявал да ме измами. Обаче започнах да извличам полза от съвета на Дядката едва след като изгорях няколко пъти. Айра, вече става късно.

Pro tem председателят веднага се изправи.

— Така си е, сър. Мога ли да ви задам два въпроса, преди да си тръгна? Не за мемоарите ви, само процедурни въпроси.

— Добре, само да са кратки и по-живо.

— Още утре сутринта ще имате своя бутон с прекратяващата живота опция. Но вие казахте, че не сте добре, и няма нужда да продължавате да се чувствате така, дори да решите да ни напуснете в близко бъдеще. Да възстановим ли подмладителните процедури?

— Хм. А втория въпрос?

— Обещах да направя каквото мога, за да намеря нещо качествено ново, което да ви заинтригува. Обещах също да прекарвам всеки ден тук с вас. Виждам противоречие.

Лазарус се ухили.

— Не будалкай стария си дядо, синко — можеш да възложиш на друг търсенето.

— Несъмнено. Но трябва да направя план откъде да се започне, после периодично да следя как напредва работата и да предлагам нови възможности.

— Мм… ако се съглася да премина пълния курс, от време на време ще съм изцяло на разположение на лекарите за по ден-два.

— Мисля, че съвременната практика изисква един ден пълна почивка приблизително веднъж седмично — в зависимост от състоянието на пациента. Но собственият ми опит датира горе-долу от преди сто години, та вероятно методът е усъвършенстван. И така, ще се съгласите ли да продължите, сър?

— Ще ти кажа утре — след като монтират оня бутон. Никога не бързам с решения, които не са спешни. Но ако реша да продължа процедурите, ще имаш свободно време, което да използваш както намериш за добре. Лека, Айра.

— Лека нощ, Лазарус. Надявам се, че ще приемете лечението. — Уедърал се насочи към вратата, спря се по средата на стаята и каза нещо на техниците, които моментално излязоха навън. Веднага щом врата се затвори, Уедърал се обърна и погледна Лазарус Лонг: — Дядо — каза той тихо, с леко задавен глас, — ще позволите ли…

Лазарус бе оставил креслото си отново да се превърне в ложе, обгърнало го като хамак и нежно като майчина прегръдка. При думите на по-младия мъж той вдигна глава.

— А? Какво? О! Добре, добре, ела тук… дядовото.

Той протегна десница към Уедърал. Pro tem председателят се приближи бързо, хвана ръката на Лазарус, падна на колене и я целуна. Лазарус я издърпа рязко.