Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Той се беше влюбил в майка си.

Погледни истината в очите, Лазарус. Невъзможно, нелепо, но все пак… След две хиляди години, през които едно глупаво приключение се редува с друго, ти да се натресеш във възможно най-отвратителната ситуация.

О, да, един син е длъжен да обича майка си. Като Уди Смит той никога не се бе съмнявал в това. Винаги беше целувал майка си преди сън, винаги я беше прегръщал при среща (ако не бързаше) и дори понякога й беше казвал, че я обича.

Тя беше добра майка, защото никога не му крещеше… нито на него, нито на останалите, при нужда хващаше пръчката и с това се приключваха всички проблеми; никакви „ще видиш, когато си дойде баща ти“. Лазарус все още си спомняше какъв пердах е ял с тази пръчка.

Спомни си също така, че колкото по-голям ставаше, толкова повече се гордееше с майка си, която винаги бе толкова спретната, стройна и любезна с приятелите му, за разлика от майките на другите момчета. Да, разбира се, момчетата обичат майките си. А на Уди съдбата бе подарила една от най-добрите майки.

Но Лазарус изпитваше съвсем различни чувства към Морийн Джонсън Смит. Пред него стоеше една чаровна млада жена, на всичко отгоре почти негова връстница. Тази нощна визита бе пропита с някак изтънчена мъка — през всичките изживени животи още не му се беше случвало да изпитва толкова непреодолимо привличане, истинско еротично обсебване; с други думи, никога и никъде досега не бе срещал подобна жена. По време на краткото си посещение Лазарус беше принуден най-грижливо да прикрива влечението си: да не проявява излишна галантност, да се държи подчертано учтиво, да не се издава с нищо, което би могло да пробуди в душата на дядо му — който бе вечно нащрек — обичайната подозрителност. Не биваше да дава на Дядката повод да се досеща за бурята, която вилнееше в сърцето му.

Лазарус се втренчи в доказателството на своята страст, надигнало се в цялото си великолепие, след което го перна и каза:

— А ти пък какво искаш? Няма да ти се уреди въпросът. Та ние сме в Библейския пояс.

Така си беше! Дядо му нямаше вяра на Библията и не живееше по стандартите на Библейския пояс, но Лазарус не се и съмняваше, че ако наруши този кодекс, Дядката без жал ще му тегли куршума, за да защити честта на зет си.

Впрочем, може би старецът първо ще стреля във въздуха, за да му даде възможност да избяга. Във всеки случай Лазарус нямаше намерение да рискува живота си. Ами ако заради зет си Дядката реши да покаже класата си? Лазарус ли не знаеше колко добър стрелец беше Дядката…

Трябва да забрави, да забрави за всичко. Няма нужда да дава на дядо си и баща си поводи да го гръмнат, не му се щеше дори да ги разсърди с каквото и да било. ( И ти забрави за всичко, змейо безочлив! ) Спомни си, че баща му скоро ще се върне от пътуването си и дори се опита да си го представи, но образът му се размиваше, защото Лазарус винаги бе общувал повече с дядо си, отколкото с баща си — не само защото родителят му често пътуваше по работа; просто дядо му по-често си стоеше вкъщи през деня и на драго сърце прекарваше времето си с Уди.

Ами другите му дядо и баба? Те живееха някъде в Охайо… може би в Синсинати? Няма значение, той почти не ги помнеше, така че едва ли си заслужаваше да прави опити да се срещне с тях.

Свършил бе в Канзас Сити всичко набелязано и ако имаше поне капка здрав разум, трябваше да потегли веднага . Никакви посещения в църквата! Стой по-далеч от игралния дом, в понеделник трябва да продадеш останалото имущество — и на път ! Качваш се във форда — не, трябва да го продадеш — хващаш влака за Сан Франциско, а там се прехвърляш на първия кораб, който поема на юг. На Дядката и на Морийн можеш да изпратиш от Денвър или Сан Франциско учтивите си извинения, като се позовеш на това, че ти се е наложило спешно да отпътуваш по работа и така нататък. Час по-скоро трябва да се махаш от града !

Още повече че Лазарус знаеше — привличането не беше едностранно; Дядката май за нищо не се беше досетил, но Морийн бе забелязала всичко и не се беше възмутила. Напротив, тя се бе зарадвала и беше поласкана. И двамата веднага се бяха настроили на една и съща честота, без думи, само с поглед и жест; достатъчно бе само едно докосване, за да му отговори нейният предавател. Тя пък веднага се бе възползвала от възможността да му отговори, като го покани на обяд. Дядката моментално се беше намесил и тя незабавно оттегли поканата — но в маниера, който се допускаше от тукашния морален кодекс. А после, когато той вече си тръгваше, тя пак му предложи да се срещнат, но в по-приемлива форма: те имаха право да се виждат в църквата.