Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Извинете, казахте ли нещо, мистър Джонсън?

— Казах, че временно замествам бащата — зетят ми е в Платсбърг…

Лазарус отново не успя да чуе края на фразата; шумолейки със сатенените си фусти, в стаята влезе с поднос в ръце мисис Смит. Лазарус стана и протегна ръце, за да го вземе — и тя с усмивка му позволи да стори това.

Боже, това беше същият хевилендски порцелан, до който му позволиха да се докосне чак когато за първи път бе надянал дълги панталони. И сервизът за кафе, предназначен за гости: тежкият сребърен кафеник, каничката за сметана, захарницата, щипците и лъжиците — сувенир от Колумбийската изложба. Раирани салфетки, фини резенчета пай, сребърно блюдо с ментови сладки… Как успя да направиш всичко това за три минути? Потомците, безспорно, могат да се гордеят с теб. Но не бъди глупак, Лазарус — всичко това го прави заради баща си , тя приема негов гост — а ти си просто един непознат за нея.

— Децата спят ли? — поинтересува се мистър Джонсън.

— Всички, освен Нанси — отвърна мисис Смит, която подреждаше масата. — Тя отиде с един младеж в „Изида“ и скоро ще се върне.

— Прожекцията е свършила преди половин час.

— Какво от това, че ще постоят някъде?

— След като се стъмни, едно младо момиче не трябва да излиза от дома си без роднините си.

— Татко, сега сме 1917-а, а не 1870 година. А той е добро момче… Едва ли са пропуснали дори един филм с Пърл Уайт. Последният бил много интересен; Нанси ми разказва всичко. Днес дават филм с Уилям С. Харт, аз също бих го гледала с удоволствие.

— Пистолетът ми все още си е у мен.

— Татко!

Вниманието на Лазарус беше приковано от пая: колкото и да се мъчеше, не се сещаше как е правилно да се яде с вилицата.

— Постоянно се опитва да ме ядоса — измърмори дядо му. — Но не успява.

— Едва ли на мистър Бронсън са интересни семейните ни проблеми — спокойно каза мисис Смит, — дори да ги имаше. Но такива няма. Да ви стопля ли кафето, мистър Бронсън?

— Благодаря ви, госпожо.

— Разбира се, че на Тед не му е интересно. Но отдавна е време да се разкаже всичко на Нанси. Погледни по-внимателно госта ни, Морийн. Никога ли не си го виждала?

След като хвърли внимателен поглед на Лазарус, майка му остави чашата и рече:

— Когато влязохте, изпитах някакво странно чувство, мистър Бронсън. Май сме се срещали вече… в църквата, нали така?

Лазарус си призна, че тя има право. Веждите на дядо му хвръкнаха нагоре.

— Какво? Значи трябва да предупредя свещеника. Но ако сте се запознали там…

— Не сме се запознавали в църквата, татко. С тая детска градина около себе си едва успявам да разменя някоя-друга приказка с преподобния и мисис Дрейпър. Но със сигурност видях там мистър Бронсън миналата неделя. Новото лице винаги изпъква сред познатите.

— Може и така да е, дъще, но аз питах за друго. На кого ти прилича Тед? Добре, не се мъчи. Погледни — не ти ли напомня за чичо ти Нед?

— Да, сходството е очевидно. Но най-много прилича на теб, татко.

— Не, нашият Тед е роден в Спрингфийлд, а аз вършех греховете си на север от този град.

— Татко!

— Спокойно, дъще, няма да разбуним никакви семейни призраци. Мога ли да разправя за вас, Тед?

— Разбира се, мистър Джонсън. Както казахте, няма от какво да се срамува човек — и аз не се срамувам.

— Морийн, Тед е сирак… подхвърлено дете. И ако сега Нед не сгряваше длани в пъкъла, щях да му задам няколко неудобни въпроса. Времето и мястото отговарят, така че Тед несъмнено е наш роднина.

— Предполагам, че караш госта ни да се притеснява, татко.

— Не е вярно. Няма нужда да се превземаш, млада госпожо. Ти си голяма жена, вече имаш деца, така че пред теб може да се говори без заобикалки.

— Мисис Смит, аз не се притеснявам. Които и да са родителите ми, аз се гордея с тях. Те са ми дали здраво, силно тяло и мозък, който съвсем добре си върши работата…

— Добре казано, млади човече.

— … всъщност с радост бих нарекъл баща ви чичо, а вас братовчедка, но уви, това не е така. И двамата ми родители са умрели по време на тифната епидемия; датите съвпадат.

Мистър Джонсън се намръщи.

— На колко години си, Тед?

След кратък размисъл Лазарус реши да се изкара връстник на майка си.

— На тридесет и пет:

— И аз съм на толкова.

— Наистина ли, мисис Смит? Ако не бяхте споменали току-що, че дъщеря ви вече ходи да гледа заедно с някакъв младеж движещите се картинки, бих си помислил, че сте на около осемнайсет.

— Но моля ви! Аз имам осем деца.