Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Извинете — поде Лазарус, — не исках да ви преча.

— Няма страшно — бавно каза старецът. (На колко ли е години? На Лазарус му изглеждаше хем по-млад, хем по-стар, отколкото би трябвало. А и по-нисък. Кога ли беше роден? Десет години преди Гражданската война.) — Седя тук и се мъча с една шахматна задача.

— Мат в колко хода?

— Вие играете ли?

— Малко.

Лазарус помълча и добави:

— Дядо ми ме научи. Но не съм играл отдавна.

— Да изиграем ли една?

— Ако не ви притеснява, че ще си изгубите времето с един слаб играч…

Айра Джонсън взе по една черна и бяла пешка, скри ръце зад гърба си, а после ги изпружи напред със стиснати юмруци. На Лазарус се паднаха черните.

Дядо му започна да подрежа фигурите.

— Фамилията ми е Джонсън.

— А аз съм Тед Бронсън, сър.

Те си стиснаха ръцете. Айра Джонсън премести царската пешка на четвърто поле, Лазарус отвърна също с царската пешка.

Играха в мълчание. На шестия ход Лазарус заподозря, че дядо му играе една от партиите на Щайниц 92; към деветия ход вече не се съмняваше в предположението си. Дали да се възползва от комбинацията, която беше открила Дора? Не, не е честно: разбира се, компютърът играе по-добре от хората. Лазарус се съсредоточи, опитвайки се, доколкото е възможно, да не прибягва до изтънчените разработки на Дора.

И беше матиран на двайсет и деветия ход, като при това му се стори, че партията точно повтаряше онази, която Вилхелм Щайниц беше спечелил срещу някакъв руснак. Как му беше името? Трябва да пита Дора.

Той махна на служителя и понечи да плати, но дядо му отмести неговата монета и каза, че плаща той, след което заръча на униформения младеж:

— Донеси ни две сарсапарили, синко. Нали не възразявате, мистър Бронсън? Или да пратим момчето да вземе бира от Ханс в съседното помещение?

— Сарсапарилата ще ми дойде добре, благодаря.

— Искате ли реванш?

— Трябва да си поема дъх. А вие сте силен играч, мистър Джонсън.

— Хм! А пък вие разправяхте, че не можете да играете.

— Дядо ми ме научи, когато бях съвсем мъничък, и после много години играеше с мен всеки ден.

— Можете да не ми разправяте, аз самият си имам внук, с който играя. Той още не ходи на училище и аз му давам кон аванс.

— Дали пък той не би играл с мен?

— Хм! Ако му дадете кон аванс, както правя аз. — Мистър Джонсън плати за пиенето и даде на момчето бакшиш от един никел. — А с какво се занимавате вие, господин Бронсън? Ако не е нахално да се поинтересувам.

— Разбира се, че не е. Имам свой собствен бизнес. Купувам и продавам. Дребни печалби, дребни загуби…

— Значи така било. И кога смятате да ми продадете Бруклинския мост?

— Извинявайте, сър, но аз го пласирах миналата седмица.

Мистър Джонсън се усмихна.

— Мистър Джонсън — каза Лазарус, — ако ви призная, че съм постоянен посетител на игралния дом, вие ще позволите ли да изиграя една партия шах с вашия внук?

— Може и да ви позволя. Е, какво, ще редим ли фигурите? Сега е ваш ред да играете с белите.

Този път Лазарус взе инициативата още от първия ход и бавно, но предпазливо усилваше позицията си. Старецът играеше също толкова внимателно, без да оголва отбраната си. Те не отстъпваха един на друг и на Лазарус му се наложи да изиграе четирийсет и един хода и доста да се поизпоти, докато превърне предимството на първия ход в мат.

— Нов реванш?

— Не съм способен на повече от две партии на вечер. Това е лимитът ми. Благодаря ви, сър, вие прекрасно играете шах… за един неопитен играч — Айра Джонсън отмести назад креслото си. — Време ми е да се прибирам.

— Навън вали.

— Видях. Ще постоя отстрани на пътя — може някой да ме хвърли до трийсет и първа.

— Аз съм с кола. За мен ще е чест да ви откарам до вкъщи.

— Не си струва. Общо взето живея на една пряка оттук, дори да се понамокря малко, няма страшно.

( Не на една, а на шест пресечки, така че ще си мокър до кости, Дядка! )

— Мистър Джонсън, аз също се канех да се прибирам. Мога да ви закарам където искате — обичам да шофирам. Накратко — след три минути ще съм при входа и ще ви дам сигнал с клаксона. Ако излезете — добре, ако не го сторите — значи предпочитате да не се возите при непознати, няма да ви се обидя.

— Това са излишни церемонии. Къде е автомобилът ви? Ще дойда с вас.

— Моля ви да останете тук. Защо и двамата да излизаме под дъжда? Аз ще изляза през страничната врата и ще съм до бордюра, преди вие да стигнете до изхода.

( Реших да проявя инат; обаче Дядката надушва мишките по-добре от всеки котарак. Сега ще започне да се чуди защо му е на Тед Бронсън да има гараж тук, щом като според неговите твърдения живее далеч. Лошо. Какво да правя? Ще се наложи да му наприказвам тонове приказки, иначе няма да ме пусне в дома си — в собствения ми дом! И няма да се срещна с членовете на собственото си семейство. А много заплетените лъжи са несигурни — Дядката сам ме е учил на това. И истината е безполезна, и мълчанието не върши работа. Как да реша проблема? Дядката е не по-малко подозрителен от мен и кажи-речи два пъти по-проницателен. )