Лазарус си беше разпределил времето така: всяка вечер от осем до десет стоеше в игралния дом, редовно посещаваше църквата на булевард „Линууд“, където ходеше в миналото — тоест в настоящето — неговото семейство; сутрин отиваше в града с автобуса; според него в долната част на Канзас сити автомобилът би бил само една пречка, освен това му допадаше да пътува с обществения транспорт. Започнал бе да получава доход от инвестициите си, който обръщаше в златни двадесетдоларови монети и пазеше в сейфа на трета банка, наречена „Сдружение“, като разчиташе да събере достатъчно злато, за да изкара до 11 ноември 1918 година.
През свободното си време се грижеше за автомобила си, който винаги бе в отлично състояние, и го караше за удоволствие. Освен това лека-полека, грижливо и много внимателно зашиваше джобчета, побиращи по една двадесетдоларова пара, върху опаката страна на велурената жилетка на костюма. След като приключеше с това начинание, възнамеряваше да напълни джобчетата с жълтиците и да ги зашие. Жилетката със сигурност щеше да запарва, обаче бе невъзможно да се натъпче толкова злато в пояса. Той знаеше, че отвъд границата по време на войната ще вървят само парите, които звънтят, а не шумолящите. Освен това подплатената със злато жилетка като нищо щеше да се превърне в бронирана, а Латинска Америка е опасно място.
Всяка съботна утрин той взимаше уроци по разговорен испански език при живеещ наблизо преподавател от Уестпортския университет. Така хем се развличаше, хем реализираше плановете си.
В онази вечер, след като заключи колата в хамбара, Лазарус се отби в съседната бирария с надеждата да види дядо си, който наминаваше там да пийне някоя бира. През онази зима често го занимаваше въпросът как с лекота и непринуденост да уреди срещата с родното си семейство. Лазарус би искал да го приемат в родната му къща като приятел, но нямаше смелостта да се качи по парадната стълба, да позвъни и да се обяви за отдавна забравен братовчед… или за приятел на някой техен приятел от Падука. Нямаше на кого да се позове, а почнеше ли с хитруванията и увъртанията, дядо му сто на сто щеше да го разобличи.
Реши да действа в две насоки: ходеше в същата църква, която посещаваше семейството — с изключение на дядо му — и в кръчмата, където същият този дядо си отдъхваше от семейството на дъщеря си.
Що се отнася до църквата, Лазарус беше сигурен, че ще види там някого от своите хора. И предчувствията му се сбъднаха още в първия неделен ден; но видяното го разстрои много повече, отколкото преждевременното пристигане тук три години преди срока.
Той видя майка си и за миг я помисли за една от сестрите си близначки, но веднага схвана, че Морийн Джонсън Смит фактически беше не само негова, но и тяхна майка. Той беше потресен и за да се успокои, се престори, че слуша службата. Стараеше се да не поглежда към майка си, само крадешком се озърташе за братята и сестрите си.
Оттогава на два пъти бе срещал майка си и вече спокойно можеше да я гледа, дори виждаше, че външността на тази хубава млада жена съвпада с избледнелите му спомени. Но той едва ли би я познал, ако Лапис Лазули и Лорелай Ли не приличаха толкова на нея. Очаквал бе да види една възрастна жена, каквато бе майка му, когато Лазарус напусна дома си. Това, че посещаваха една и съща църква обаче не означаваше, че вече са близки познати, въпреки че пасторът бе представил новодошлия на енориашите. И Лазарус продължаваше да ходи до църквата с колата си, надявайки се, че ще дойде денят, когато ще може да закара майка си с децата й вкъщи, на шест пресечки оттук, до булевард „Бентън“ — през пролетта често вали.
Що се отнася до кръчмата, за нея не беше сигурен. Да, Дядката наистина ходеше там десет или дванайсет години по-късно, но не беше ясно дали е посещавал заведението, когато Уди Смит още не е бил навършил пет години.
Лазарус огледа „Германската бирария“, забеляза, че за броени дни е сменила наименованието си на „Швейцарска градина“, и се върна в игралния дом. Всички маси бяха заети; Лазарус отиде в другата зала, където стояха масата за игра на карти, билярдът и масите за шах или шашки. Играта на билярд вече беше започнала в негово отсъствие, но можеше да се пробва в някоя друга, преструвайки се, че нищо не разбира от нея.
Дядката! Дядо му се беше усамотил на една от масите за шах. Лазарус го позна веднага и се насочи към стойката с билярдните щеки. Когато се изравни с масата, на която седеше Айра Джонсън, се поспря. Онзи вдигна глава — и сякаш позна Лазарус, понечи да каже нещо, но размисли.
Читать дальше