Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Сам взех фамилията Бронсън. Просто реших, че тя звучи по-добре от Джоунс и Смит. Може би съм роден в южната част на щата. Но не мога дори това да докажа.

— Така ли? Навремето бях лекар. А в кое графство си роден?

( Знам, че си бил лекар, Дядка, затова трябва да внимавам. )

— В графство Грийн. Не мога да твърдя, че съм роден там, просто са ми казвали, че са ме взели за отглеждане от сиропиталището в Спрингфийлд.

— Е, тогава не аз съм ти помогнал да се появиш на бял свят — аз практикувах малко по на север. Хм. Не е изключено да се окажем роднини.

— Така ли? Тоест, исках да кажа, че не ви разбирам, доктор Джонсън.

— Не ме наричай доктор, Тед, аз се отказах от тази титла, когато престанах да акуширам при раждане. Външността ти веднага ме смая. Работата е там, че сте като две капки вода с брат ми Едуард, който беше инженер в Сент Луис и Сан Франциско, но веднъж въздушните му спирачки отказали и той приключил нищожния си живот. Знам, че е имал дами на сърцето във Форт Скот, Сент Луис, Уичита и Мемфис. Защо пък да е пренебрегнал Спрингфийлд? Така че е напълно възможно да си негов син.

Лазарус се подсмихна.

— Излиза, че мога да ви наричам чичо?

— Както искаш.

— Май ще е прибързано. Както и да е, все едно нищо не може да се докаже. Но да имаш семейство си е хубаво нещо.

— Синко, няма нужда непрекъснато да се измъчваш по този повод. Всеки селски доктор чудесно знае, че подобни нещастия се случват на хората доста по-често, отколкото предполагаме. Александър Хамилтън и Леонардо да Винчи са твои другари по нещастие. Сред великите хора, белязани от подобна участ, ще се огранича само с тези двамата. Така че се гордей и плюй на всички. Виждам, че в гостната още свети. Какво ще кажеш да пийнем по чаша кафе?

— О, не бих искал да притесня вас или семейството ви.

— С нищо няма да ни притесниш. Дъщеря ми винаги оставя кафеника на котлона. А ако изведнъж слезе долу, увита в чаршаф след къпането, моментално ще изхвърчи горе и след малко ще се появи на парадните стълби, но вече накипрена като за прием. Досущ като пожарникарски кон при първия звън на камбаната. Просто не знам как й се удава. Да вървим.

Айра Джонсън отключи входната врата и извика:

— Морийн! Имаме си гост!

— Ей сега идвам, татко.

Мисис Смит ги посрещна в хола. Тя беше облечена така, сякаш бе очаквала гости, и се усмихваше. Лазарус с мъка овладя вълнението си.

— Морийн, искам да ти представя мистър Тиъдър Бронсън. Това е дъщеря ми, Тед — мисис Брайън Смит.

Тя му протегна ръка.

— Добре дошли, мистър Бронсън. От все сърце ви казвам добре дошли. — Топлите богати тонове в гласа на мисис Смит напомниха на Лазарус за Тамара.

Още щом докосна ръката й, усети нещо като бодеж в пръстите и едва се стърпя да не целуне тази ръка. Ограничи се само с лек поклон.

— Това е голяма чест за мен, мисис Смит.

— Заповядайте вътре, седнете.

— Благодаря ви, но вече е късно. Аз само докарах баща ви дотук.

— Нима веднага ще ни напуснете? Аз просто кърпех чорапи и прелиствах едно женско списание за домакини. Нямам никакви по-специални ангажименти.

— Морийн, аз поканих мистър Бронсън на чаша кафе. Той ме докара у дома от шахматния клуб, като ми спести разходката под дъжда.

— Да, татко, добре. Вземи шапката му и го покани да седне.

Тя се усмихна и излезе.

Лазарус позволи на дядо си да го настани да седне в гостната, а после, възползвайки се от отсъствието на майка си, се успокои и се огледа наоколо. Стаята сякаш се беше смалила, но всичко останало си беше същото като в спомените му: голямото пиано, на което тя го учеше да свири; газовите лампи; рафтчето с огледалото над камината; остъклената секционна библиотека; тежките щори и дантелените завеси; сватбената снимка на родителите му, поставена в рамка заедно с брачното свидетелство; репродукция на картина на Миле и други, големи и малки картини; единия люлеещ се стол и другия с подпората за краката, столовете с прави облегалки, още едно кресло, маси, лампи.

Лазарус почувства, че е у дома си, дори тапетите му изглеждаха познати. С известно смущение осъзна, че са го настанили в креслото на баща му. Врата, закрита със завеса от маниста, водеше към другата стая, където беше тъмно. Лазарус се опита да си спомни какво представлява тя и реши, че и там също нищо не се е променило. В гостната беше подредено и чисто. Доколкото си спомняше, тя винаги беше такава, независимо че в къщата живееше голямо семейство. Децата спяха в съседната стая. В гостната можеха да стоят само възрастните или гостите. Колко ли деца има тук сега? Значи така: Нанси, после Керъл, Брайън-младши, Джордж, Мери… той самият… сега е началото на 1917 година — значи Дики е на около три, а Етел е още пеленаче. А какво е онова зад креслото на майка? Нима… разбира се, това е моето слонче ! Уди, палавнико, знаеш , че е забранено да се играе тук, а когато си лягаш да спиш, всички играчки трябва да бъдат прибрани в сандъка! В тази къща има ред, който трябва да се спазва. Малката играчка, висока около 6 инча, беше напълнена с памук и майсторски изрисувана. Лазарус съжали, че това съкровище — което си беше негова собственост! — е поверено на едно бебе, а после се засмя. Май като нищо би откраднал тази играчка.