Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Изключено!

— Морийн е по-голяма, отколкото изглежда — потвърди баща й. — И не се е променила, откакто беше булка. Сигурно е наследствено — майка й досега няма нито един бял косъм. ( А къде ли е баба? Ах да, не бива да питам. ) Обаче и на теб човек не може да ти даде толкова; бих казал, че още има време, докато станеш на трийсет.

— Не знам със сигурност на колко съм. Но няма начин да съм по-млад. Сигурно съм малко по-възрастен. ( Съвсем малко, Дядка! ) Единственото, което знам, е, че са ме оставили в приюта на 4 юли 1882 година.

— Но това е моят рожден ден!

( Да, мамо, знам. )

— Нима, мисис Смит? Нямах намерение да претендирам за вашия рожден ден. Мога да преместя моя няколко дни напред… да речем, към началото на юли. Така или иначе никой не знае кога точно съм роден.

— О, не правете това! Татко, задължително е да поканиш мистър Бронсън на обяд за нашия общ рожден ден.

— И ти мислиш, че това ще се хареса на Брайън?

— Разбира се! Аз ще му пиша. При всички случаи той ще си дойде много преди това. Нали знаеш каква приказка има Брайън: колкото повече хора, толкова по-весело! Ще ви чакаме, мистър Бронсън.

— Много ви благодаря за поканата, мисис Смит, но на 1 юли смятам да потегля на дълго бизнес пътуване.

— Значи татко ви е стреснал. Или ви плаши перспективата да обядвате в компанията на осем шумни дечурлига? Нищо, мъжът ми сам ще ви покани, тогава ще видим какво ще кажете.

— Добре, Морийн, недей да настояваш, той и без това е поласкан. Разрешете ми да проверя нещо. Застанете един до друг. Доближи се до нея, Тед, тя не хапе.

— Мисис Смит?

Тя сви рамене и се усмихна, на бузите й се появиха трапчинки. После се подпря на протегнатата ръка и стана от люлеещия се стол.

— Баща ми вечно иска „да провери нещо“.

Лазарус стоеше до нея с лице към дядо си и се опитваше да не обръща внимание на аромата на нейното тяло: през едва доловимото ухание на одеколон струеше лекият, топъл, чуден, вълшебен аромат на сладкото и здраво женско тяло. Лазарус се страхуваше дори да мисли за това и с всички сили потискаше чувствата си. Но този аромат го зашемети като удар с нещо тежко.

— Хм. А сега се доближете до камината и погледнете в огледалото. Тед, нито през осемдесет и втора, нито през осемдесет и трета година не е имало епидемия на тиф.

— Нима, сър? Разбира се, аз не бих могъл да си спомням.

( Трябваше да спестя тази подробност! Извинявай, Дядка. Но би ли повярвал, ако ти кажа истината? Може би да… всъщност, ако изобщо някой може да повярва, това ще си ти. Но няма да рискувам, нека забравим за това! )

— Нищо подобно не е имало. Разбира се, глупаците, които ги е мързяло да поставят тоалетната по-далеч от кладенеца, са умирали. Но родителите ти със сигурност не са били толкова тъпи. Не знам коя е била майка ти, но баща ти е загинал, според мен, опитвайки се да си върне контрола над самолета. Как мислиш, Морийн?

Мисис Смит погледна отражението си, сравнявайки го с облика на госта, и каза:

— Татко, ние с мистър Бронсън наистина толкова си приличаме, че спокойно бихме могли да минем за брат и сестра.

— За братовчеди. Уви, Нед не е между живите, така че няма как да се докаже. Предполагам…

Прекъсна го разнеслият се от стълбищната площадка крясък:

— Мамо! Дядка! Искам някой да ме закопчае!

— Уди, разбойнико, качвай се горе! — нареди Айра Джонсън.

Но детето заслиза надолу по стълбите и пред Лазарус се появи нисичко луничаво момче с червена коса, облечено с пижама, закопчаваща се отзад, която в момента явно бе разкопчана. То подозрително погледна Лазарус, който усети как го побиват тръпки и направи опит да отмести очи от детето.

— Кой е този ?

— Моля да ме извините, мистър Бронсън — в скоропоговорка каза мисис Смит. — Ела тук, Удроу.

— Не се притеснявай, Морийн — рече Джонсън. — Аз ще го занеса горе и хубаво ще му загрея дупето, а после ще го закопчая.

— Ти и още шестима? — заяви дръзко детенцето.

— И сам ще се оправя, като взема бейзболната бухалка. Мисис Смит спокойно и бързо оправи пижамата на детето и побърза да го отпрати от стаята, като го подбутна към стълбите. После се върна и седна на мястото си.

— Това беше просто предлог, Морийн — рече баща й. — Уди умее да се закопчава сам, бебешките дрехи вече са му малки. Време е да започнеш да му слагаш нощница.

— Татко, хайде да си поговорим за това друг път.

Мистър Джонсън сви рамене.

— Отново съм победен. Тед, това беше шахматистът, за когото ти разправях. Чудесно момче е. Нарекоха го в чест на президента Уилсън, но виж — той „не е прекалено горд, за да воюва“. Просто е едно малко дяволче.