Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Татко!

— Добре де, добре, но въпреки всичко съм прав. И именно затова харесвам Уди. Той ще стигне далеч.

— Моля да ни извините, господин Бронсън — каза мисис Смит. — Ние с баща ми понякога не сме на едно и също мнение относно възпитанието на малкия. Но не бива да ви досаждаме с нашите разногласия.

— Морийн, просто няма да ти позволя да направиш от Уди един малък лорд Фаунтлерой.

— Няма такава опасност, татко, защото той изцяло се е метнал на теб. Баща ми е участвал във войната от деветдесет и осма година, мистър Бронсън…

— И в Боксьорската революция.

— … и не може да забрави това.

— Разбира се. Когато зет ми отсъства от къщи, държа под възглавницата стария си армейски револвер тридесет и осми калибър.

— Аз също не искам той да забравя за това: гордея се с баща си, мистър Бронсън, и се надявам, че всичките ми синове ще пораснат, наследявайки неукротимия му дух. И в същото време ми се иска да ги науча да разговарят учтиво.

— Морийн, по-добре Уди да ми се качи на главата, отколкото да порасне срамежлив. Той и бездруго ще се научи да разговаря учтиво, за това ще се погрижат по-големите момчета. Когато урокът по добри обноски се затвърждава с помощта на синина под окото, материалът се запомня далеч по-добре. Знам го… от собствен опит.

Разговорът бе прекъснат от иззвъняването на камбанката.

— Сигурно е Нанси. — След тези думи мистър Джонсън се надигна, за да отиде да отвори вратата.

Лазарус чу, как Нанси си взе довиждане, после стана, за да поздрави по-голямата си сестра — и го стори, без да изпита никаква изненада, защото вече беше я видял в църквата и знаеше, че тя прилича на Лаз и Лор. След като проведе с него учтив разговор, тя моментално се възползва от разрешението да си тръгне и избяга нагоре по стълбите.

— Седнете, мистър Бронсън.

— Благодаря ви, мисис Смит, но вие казахте, че чакате да се върне дъщеря ви, за да си легнете. Тя си дойде, така че позволете ми да се оттегля.

— Не бързайте. Ние с татко сме нощни птици.

— Изключително съм ви благодарен за всичко. Много ми хареса кафето, паят, а особено вашата компания, но трябва да тръгвам. Бяхте твърде добри с мен.

— Е, добре, щом трябва да си вървите, сър… Ще ви видим ли идната неделя в църквата?

— Надявам се да съм там, госпожо.

Пътуваше към дома си, обзет от пълен смут; духът се рееше в незнайни посоки. След като влезе в апартамента и се заключи, Лазарус провери дали прозорците са затворени и щорите са дръпнати, съблече се чисто гол, отиде пред огледалото в банята и хвърли мрачен поглед на отражението си.

— Глупав задник — натъртено каза той. — Празноглав кучи син, нима наистина не си способен нищо да свършиш като хората?

Май точно така си беше, той не бе успял дори да се запознае както си му е редът с майка си. С дядо си нямаше никакви проблеми — старият пръч с нищо не бе го изненадал, може би само с това, че изглеждаше по-нисък и дребен, отколкото го помнеше Лазарус. Но той бе все така мърморещ, подозрителен, циничен, подчертано учтив, същевременно заядлив… с една дума, чаровен… същият, като навремето.

Имаше няколко тревожни момента, след като Лазарус „се бе оставил на милостта на съда“. Но гамбитът бе дал далеч по-добри резултати от онова, на което би могъл да се надява. Лазарус никога не се беше срещал с по-големия брат на Дядката (починал още преди да се роди Удроу Смит), той дори не помнеше за съществуването на Едуард Джонсън.

Дали чичо Нед фигурираше в списъците на членовете на Семействата? Трябваше да попита Джъстин… Всъщност нямаше значение. Майка му бе познала: Лазарус приличаше на дядо си. А пък майка му се беше метнала на баща си, по думите на същия. И как свърши всичко? С порицаване на Нед и на лекомислието му. Майка му не бе пожелала да слуша повече за него, дори след като се убеди, че гостът не се притеснява от това.

Да се притеснява? Приликата го беше превърнала от непознат в братовчед. Лазарус на драго сърце би разцелувал чичо Нед и би му благодарил за това, че е бил толкова лекомислен. Дядката бе повярвал в собствената си теория — как не, нали тя си беше негова, — а дъщерята с охота се примири с хипотезата му. Дадоха ти шанс да станеш член на семейството, Лазарус, а ти се оказа същински идиот.

Той пъхна ръка във водата, с която се пълнеше ваната — беше леденостудена. Затвори крана и извади запушалката. Примамливото обещание, че денонощно ще има топла вода, бе една от причините да наеме това леговище. Но домакинът изключваше бойлера, преди да си легне, така че само глупаците разчитаха да вземат вана след девет вечерта. Впрочем, може би студената вода би му подействала отрезвяващо, но той бе възнамерявал да прекара дълго време, отпуснат във ваната, за да се опомни и да поразмисли.