Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Айра Джонсън се надигна от мястото си.

— Благодаря ви, мистър Бронсън; ще ви чакам при вратата.

Когато Лазарус потегли с форда си, вече беше успял да набележи тактическите ходове и дългосрочната политика: а) ще се наложи малко да се повози, за да се намокри колата; б) не бива повече да използва този хамбар — по-добре да откраднат бричката, отколкото в прикритието му да лъсне някоя пробойна; в) когато се отказва от хамбара, трябва да провери има ли „чичо“ Дателбаум комплект от шахматни фигури; г) трябва да внимава какво говори, за да не допуска противоречия; напразно се бе изпуснал кой го е учил да играе на шах; д) по възможност да казва истината, нищо, че от нея няма изгода… Дявол да го вземе, искаше да се представи като намерено дете, а сега се оказа, че има дядо. Можеше да направи и други подобни издънки.

Лазарус натисна клаксона, Айра Джонсън бързо се доближи до колата и се настани.

— Е, накъде сега? — попита Лазарус.

Дядо му обясни как се стига до къщата на дъщерята и допълни:

— Хубава кола, не можеш да я наречеш бричка.

— Изкарах нелоши пари… Бруклинският мост струва скъпо. На „Линууд“ ли да завием, или да карам напред?

— Както си знаете. Щом сте успели да пласирате моста, разкажете ми за други изгодни инвестиции?

Лазарус съсредоточено управляваше колата.

— Мистър Джонсън, така и не ви казах с какви пари се издържам.

— Това си е ваша работа.

— Спечелих ги от залагания.

— Казах ви — това си е ваша работа.

— И след това ви позволявам да ми плащате сметката. Не е хубаво.

— Голяма работа! Трийсет цента плюс никел за бакшиша. Минус пет цента, колкото щеше да ми струва автобусът. Общо ми дължите петнайсет цента. Ако това ви притеснява, хвърлете малко дребни в чашата на слепеца. А аз за същата сума съм се возил в дъждовна нощ на автомобил с шофьор. Пътуването ми излиза без пари, та това е кола, а не евтин автобус.

— Много добре, сър. Признавам, че ми хареса как играете и аз се надявам да играем пак.

— Удоволствието бе мое. Приятно е да играеш с човек, който те кара да си размърдаш мозъка.

— Благодаря ви, а сега ми позволете все пак да ви отговоря както трябва на въпроса ви. Наистина през миналата година ми се случваше да се занимавам със съмнителни сделки. Но сега върша друго: купувам по малко, продавам — не Бруклинския мост, разбира се; подвизавам се на пазара за недвижими имоти, пшеница и други подобни… Занимавам се с доставки. Но нямам намерение да ви предлагам каквото и да било, не съм брокер, нито пък съм продавач — напротив, аз самият действам чрез брокери. Да, между другото, не обичам да давам бакшиши. Давате на един човек добър бакшиш и като изгуби работата си, вие сте му виновен за това. Затова избягвам да давам.

— Мистър Бронсън, нямах намерение да ви разпитвам за вашия бизнес, от моя страна това би било натрапване. Просто най-приятелски се поинтересувах.

— Приятелският разговор си е разговор между приятели, затова реших да ви дам директен отговор.

— И все пак се държах като натрапник. Нямам нужда да знам миналото ви.

— Напълно сте прав, мистър Джонсън, аз нямам минало — аз съм играч в бизнеса.

— В това няма нищо лошо, това също си е игра като шаха, само дето е по-трудно да се хитрува.

— Ами… някои от нещата, които правя, биха могли да ви се сторят мошенически.

— Виж, синко, ако се нуждаеш от някое отче да се изповядаш, мога да ти кажа къде да го намериш. Аз не ставам за тази роля.

— Моля за извинение.

— Не искам да изглеждам твърде директен, но ти явно имаш нещо предвид.

— А, не, нищо особено. Аз наистина нямам минало. Никакво. Ходя на църква, за да се срещам там с хора… честни и почитани, с които един човек без потекло не би могъл да се срещне.

— Мистър Бронсън, всеки си има поне някакво минало.

Лазарус сви на булевард „Бентън“ и чак след това отговори:

— Само не и аз, сър. О, разбира се, аз съм роден някъде. Благодаря на онзи човек, че ми позволи да го наричам дядо, както и на жена му… имах хубаво детство. Но тези хора отдавна ги няма, а аз дори не знам защо се наричам Тед Бронсън.

— Излиза, че си сирак?

— Най-вероятно, да. Освен това съм незаконно дете. При тази къща ли да спра? — Лазарус нарочно спря по-рано.

— При следващата, със запалената лампа на портата. Лазарус подкара колата и спря след броени метри.

— Е, приятно ми беше да се запознаем, мистър Джонсън.

— Почакай малко. А онези хора, Бронсънови, дето са се погрижили за теб, къде живееха?