Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Държеше под око пазара, като си оставяше време да се посвети и на други занимания: понякога играеше на борсата, понякога на карти. Борсата му носеше предимно удоволствие, а картите — пари. През цялата зима играеше ту тук, ту там; благодарение на наивната му добродушна физиономия с възможно най-глуповатото изражение всички го смятаха за лапнишаран по рождение. И той се грижеше да затвърди това впечатление, като гледаше да се облича като селско момче, дошло да става гражданин.

Обичайната обстановка в казиното не притесняваше Лазарус, той нямаше грижи с картаджиите „механици“ и „ясновидци“; съвсем хладнокръвно приемаше залозите, които му предлагаха, а после изведнъж се „плашеше“ и излизаше от играта, преди да успеят да го сгащят. Хитруването му носеше истинска наслада: по-лесно и по-приятно е да обереш крадеца, отколкото да печелиш пари за сметка на някой честен човек. Нищо не смущаваше сънищата му; Лазарус винаги излизаше пръв от играта, дори когато бе леко на минус. Нещо, което не му се случваше често.

Печалбите инвестираше на пазара.

Цялата зима живя под името Ред Дженкинс в Асоциацията на християнската младеж и бе повече от пестелив. Когато времето бе лошо, стоеше в стаята си и четеше. Вече бе позабравил колко сурова може да бъде зимата в Канзас Сити. Веднъж видя как впряг от яки коне се опита да замъкне тежка каруца от Гранд авеню на 10-та улица. Привпрегнатата кобила се подхлъзна на леда и счупи крак. Костта се спука със звук, наподобяващ топовен изстрел. На Лазарус му призля. Изпита желание да нашиба каруцаря с бича — защо този глупак не беше избрал заобиколния път?

В такива дни беше най-добре да си стои в стаята или в Главната обществена библиотека, която се намираше до сградата на асоциацията. В библиотеката се съхраняваха стотици хиляди истински книги — томове с хубави подвързии. Толкова приятно бе човек да ги държи в ръце. Лазарус изпитваше такова влечение към книгите, че беше готов да зареже дори финансовите си операции. През тази жестока зима той прекарваше всеки свободен час със старите си приятели: с Марк Твен и илюстрациите на Ден Бърд, с доктор Конан Дойл, с чудната страна Оз, с цветните картинки на Джон Р. Нейл, с Ръдиард Киплинг, с Хърбърт Джордж Уелс, с Жул Верн…

Лазарус си мислеше, че като нищо би могъл да прекара идните десет години в тази чудесна сграда. Но когато настъпи пролетта със своите променливи атмосферни условия, той започна да крои планове да се премести от търговската част и отново да смени своята самоличност. И в игралната зала, и на масата за покер вече не го брояха за балък; програмата му за инвестиране беше приключила и Лазарус бе успял да натрупа достатъчно пари в банката „Сигурни спестявания и доверие“. Благодарение на тези пари си позволи да зареже аскетизма на хилтъна на християнската младеж, да се премести да живее на по-добро място и да покаже на света една по-процъфтяваща фасада, което беше важно от гледна точка на по-нататъшното му пребиваване в този град, защото искаше да се срещне със семейството си, а до юли оставаше съвсем малко време.

Сдобиването със съвсем приличен автомобил му позволи да изгради плановете си по-детайлно. Изгуби един ден, за да се превърне в Тед Бронсън: прехвърли банковата си сметка в банката „Мисури“, която се намираше на съседната улица, изтегли необходимата сума, посети бръснаря, подстрига косата и мустаците си и се отправи към „Браунинг, Кинг и компания“, откъдето закупи подходящо за един млад консервативен бизнесмен облекло. Сетне се отправи в южна посока, към булевард „Линууд“, за да огледа обявите за даване под наем. Изискванията му бяха обикновени: търсеше мебелиран апартамент в добър квартал, сградата трябваше да бъде с внушаваща респект фасада, задължително бе в апартамента да има кухня и баня, освен това бе добре оттам да се стига пеша до игралния дом на 31-ва улица.

Нямаше намерение да играе там, но пък разчиташе да срещне в игралния дом един от членовете на родното си семейство.

Лазарус намери това, което търсеше, само че не на булевард „Линууд“, а на „Армор“, малко по-далеч от игралния дом, отколкото би му се искало. Затова му се наложи да наеме два гаража, което не беше лесна работа, защото шофьорите в Канзас Сити все още не бяха свикнали да държат автомобилите си под покрив. Но благодарение на двата долара месечно можеше да прибира колата си в хамбара, намиращ се близо до къщата, в която бе отседнал; а за три долара пред него отвори врати бараката зад заложната къща, до билярдната зала „Дай си час почивка“.