— А тебе бива ли те да управляваш тази бензинова каруца, Ред? — попита доктор Чедок.
Лазарус си призна, че го бива.
— Щом и без това отиваш на запад, синко, ще склониш ли да ме закараш в Ламар? После ще се наспиш на кушетката в моята гостна, а след закуска ще се сдобиеш с половин долар за притеснението.
— Добре, Док. Само че няма нужда да ми плащате — аз не съм просяк.
— Това са подробности. Ще си поговорим за всичко сутринта. Днеска съм капнал от умора, защото станах още преди да се съмне. Преди просто щях да вържа юздите за камшика и да си дремя, докато кобилата ме закара у дома. Но тези машинарии са страшно глупави.
След закуската от пържени яйца с бекон, пържени картофки, пирожки и домашно краве масло, конфитюр от диня, сладко от ягоди, филии, дебело намазани със сметана и конски дози кафе сестрата на доктора — стара мома, която се грижеше за домакинството му — продължи да го тъпче под предлог, че изяденото от него не би стигнало и на една птичка, за да пърха до края на деня. В крайна сметка той отново пое по пътя си, забогатял с един долар, чист и спретнат, с лъснати обувки. Госпожица Нети го накара да вземе един кат стари дрехи. „Вземете ги, Родерик, все едно щяхме да ги дадем на Армията на спасението. Ето ви и тази вратовръзка, Док вече не я носи. Винаги съм твърдяла, че хората, които търсят работа, трябва да са по-спретнати. Бъдете сигурен, че дори няма да отворя вратата на един мъж, ако е без вратовръзка.“
Лазарус прие да вземе нещата, защото беше наясно, че тя беше права и че наистина беше й спестил големи притеснения, осуетявайки замръкването на доктор Чедок, който би прекарал една неприятна нощ в колата си насред пътя. Госпожица Нети грижливо сгъна старите му дрехи и направи малък вързоп, а Лазарус й благодари и обеща да им изпрати картичка от Канзас Сити, след което запокити без капка жал вързопа зад първия крайпътен храсталак, защото макар и износени, „новите“ дрехи му стояха като излети, пък и явно нямаха скъсване. За сметка на това кройката им беше малко демоде, но той не възнамеряваше да ги носи по-дълго от необходимото.
Когато стигна до железопътната линия, Лазарус не си направи труда да търси гарата. Излезе в северните покрайнини на града и зачака. Първо на юг замина пътнически влак, после товарен, който пое в същата посока, накрая около 10 часа сутринта към север потегли още един товарен. Докато композицията бавно набираше скорост, Лазарус се метна в един от вагоните. Не си направи труда да се крие и бутна на кондуктора един долар — от дубликатите, защото истинските долари бяха скрити на сигурно място под превръзката на лявото му бедро.
Кондукторът го предупреди, че на близката спирка може да се качи контрольор, на когото не бива да се дава повече от долар, а на гарата в Канзас Сити гъмжи от детективи, така че ако е тръгнал за града… не бива да се показва на перона, защото не само ще му вземат парите, ами ще отнесе боя. Лазарус му благодари и понечи да попита закъде пътува влакът, но се отказа, защото реши, че това няма значение, важното бе, че отива на север, достатъчно далеч, за да му свърши работа.
След дългия горещ ден, прекаран наполовина върху товарната платформа, наполовина в закрития товарен вагон, където беше малко по-поносимо, Лазарус скочи в движение от влака в момента на преминаването му през Суоуп Парк. Капнал от умора, мръсен, той почти съжали, че не се е бръкнал за билет. Ала моментално отхвърли тези мисли, защото знаеше, че над скитниците, дръзнали да влязат в града, тегне заплахата или да платят трийсет долара глоба, или да лежат толкова дни в затвора, за разлика от по-човешките тарифи на малките градчета.
А той имаше само шест долара; вярно, повечето бяха „истински“. За своя изненада отбеляза, че въпреки изминалите векове Суоуп Парк му изглежда познат. Побърза да го прекоси и се озова на тролейбусна спирка. Докато чакаше да бъде обслужен от нередовния в почивните дни градски транспорт, той си купи за пет цента сладолед с три топки и с удоволствие го изяде, усещайки как в душата му се възцарява мир. После изхарчи още един петак за билет и след дългото пътуване с едно прехвърляне се озова в търговската част на Канзас Сити. Лазарус изпитваше наслада от всеки миг и копнееше това да трае колкото може по-дълго. Градът бе толкова тих, чист и сенчест! Същинска идилия!
В паметта му изплува едно друго време — когато той се бе отбил отново в родния си град, — само че през кой век бе това? Май в самото начало на Диаспората, когато дръзналите да се гмурнат в мръсните каньони на улиците надяваха стоманени каски, наподобяващи перуки, бронирани жилетки и гащи, защитни очила, ръкавици, подплатени с метален бокс, и носеха скришом със себе си други забранени оръжия, като въпреки това избягваха да се движат по улиците, защото бе много по-благоразумно да киснат по спирките и да не напускат охраняваните от полицията зони, особено след падането на мрака.
Читать дальше