Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Нима? Наистина ли го мислиш?

— Чухте ме. И не започвайте пак с проклетото треперене на брадичките! Щом започнахте да съзрявате, веднага започнах да си крия ръцете далеч от вас. Но… ако Ищар казва, че всичко е наред…

— Точно това казва!

— Тогава мисля, че бих могъл да отделя по две минути на всяка от вас.

Лорелай ахна.

— Чу ли това, Лаз?

— Чух го. „Две минути“!

— Груб, недодялан и вулгарен.

— Възмутена съм!

— А аз съм вбесена!

— Но приемаме…

— … още сега!

Звездната яхта „Дора“ увисна на два метра над пасището и диафрагмата на долния люк се отвори. Лазарус прегърна за сбогом Лази и Лори, скочи на земята, падна, стана и на бегом се отдалечи от обсега на двигателите. Махна с ръка, корабът излетя и скоро се превърна в черно петънце на фона на звездното небе. Сетне изчезна.

Лазарус бързо се огледа наоколо. Голямата Мечка… Полярната звезда… добре, ей там е оградата, зад нея — пътят, и — заклевам се в духа на Цезар! — един бик!

Лазарус прескочи оградата на няколко фута от муцуната на добичето и търти да бяга.

Когато изскочи насред калния път, обграден с канавки, той се спря и си помисли, че не изглежда по най-добрия начин след този крос. После опипа джобовете си, най-вече резервния, който бе скрит под нагръдника на комбинезона, и установи, че всичко си е на мястото. Липсваше му само бластерът, който сега не опираше в бедрото му, но всяко оръжие от този тип в това време и на това място би изглеждало, меко казано, неуместно. Затова Лазарус се бе ограничил само с един нож.

Къде ли е шапката? Дали не остана в канавката? Не… тя се търкаляше на десетина фута от стобора, пред все така изпитателно втренчения поглед на бика. Същото щеше да е, ако беше на десетина мили… Е, не е задължително човек да носи шапка, ако пък някой я намери и се усъмни в нещо, по никакъв начин не би могъл да я свърже с бившия й притежател. Забравяме за шапката и толкоз.

Къде ли е Полярната звезда? Градчето би трябвало да се намира на около пет мили от пътя, там, накъдето отлетя птичето. И Лазарус пое нататък.

Лазарус се спря пред сградата на печатницата на списвания в графство Дейд вестник „Демократ“ и се зае да разглежда изложените на витрината броеве. Ала той не четеше, мислите му бяха заети с друго. Първо трябваше да се успокои и да реши какво ще прави по-нататък. Мернал бе във вестника датата и сега се мъчеше да се сети с какво е свързана. Първи август 1916 година. Хиляда деветстотин и шестнадесета , така ли?

Забеляза в стъклото отражението на задаващ се по тротоара шишкав мъжага на солидна възраст, препасан с едвам закопчаващ се на шкембето колан, чиито гърди бяха окичени отляво със звезда; ако не се броеше тя и мъдрещият се на дясното му бедро револвер, можеше да се каже, че той бе облечен също като Лазарус.

Лазарус се зае да разглежда първата страница на „Канзас Сити Джърнъл “.

— Д’броутро.

Лазарус се извърна.

— Добро утро… шефе.

— Аз съм само полицай, синко. На гости ли си тъдява?

— Да.

— Пътьом ли се отби? Или си отседнал при някого?

— Отбих се. Търся си работа.

— Отговорът си го бива. И с какво се занимаваш?

— Израснал съм в една ферма. А сега съм механик. Мога да поправя всичко, което си поискаш, само за долар.

— Ами да ти кажа, сега тукашните фермери нямат нужда от работна ръка. А пък за другото — през лятото работите стават бавно. Мм… да, а ти… да не си от тия, от интернационалистите, де?

— Интер… какво?

— Не четеш ли вестници, синко? Ние сме хубави хора, винаги с радост посрещаме гости. Ама не и такива.

Представителят на местната власт вдигна ръка, за да обърше потта от челото си и стори опознавателния знак на ложата. Лазарус знаеше как да отвърне, но се въздържа. Това оставаше — да му се лепне с въпроса към коя ложа принадлежи. Няма смисъл да се насажда сам на пачи яйца.

Полицаят отново взе думата:

— Е, какво пък, щом не си от тях, радвам се да те поздравя с добре дошъл в нашия край. Може някой да проима нужда от помощ. — Той погледна заглавната страница, която Лазарус уж четеше. — Ужасна работа са тия подводници, нали?

Лазарус кимна.

— И все пак — каза офицерът, — ако хората си стояха по къщите и всеки си гледаше работата, нищо нямаше да стане. Живей и не пречи на останалите да живеят, това винаги съм го казвал. Каква вяра изповядваш?

— Ами, роднините ми са презвитерианци.

— Така ли? Значи, не се отбиваш често в храма. Какво пък, и аз понякога пропускам да ходя на църква, когато рибата кълве добре. Виждаш ли ей онази църква, дето е малко по-далеч? Камбанарията зад брястовете. Като си намериш работа — ела там някоя неделя, към десет сутринта. Ние сме методисти, ама разликата не е кой знае колко голяма. Толерантни сме към всички.