Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Благодаря ви, сър, на всяка цена ще се отбия.

— Добре. Много сме толерантни. Предимно методисти и баптисти сме. Обаче на фермите понякога се срещат и мормони. Добри съседи са те — винаги си плащат сметките. Има няколко католици и никой няма нищо против тях. Имаме си даже евреин.

— Изглежда, градчето ви хич не е лошо.

— Така е, всички сме свои хора, живеем честно и почтено. И още нещо. На половин миля отвъд църквата е турен знак, който показва границите на града. Ако не си намериш работа и подслон, да си го загърбил още преди залез-слънце.

— Разбрах.

— Инак сам ще те пръждосам от града. Без да действам грубо — просто такъв ни е редът. Никакви скитници и чернилки след залез-слънце, това е. Не съм аз тоя, дето е създал правилата — аз просто ги изпълнявам. Скитниците не ги изтрайва Марстелър, нашият съдия. Щото някои от почитаемите ни госпожи се оплакват, че им крадели прането от въжетата и други подобни. Тогава плащаш десет долара или отиваш в кафеза за десет дни. Няма да ти е хич зле — дранголникът е у нас, в дома ми. Не разчитай на деликатеси, защото за всеки затворник ми дават по четирийсет цента на ден. По желание можеш да добавиш петдесет цента — и ще ядеш така, както ядем ние. Разбери, ние нямаме нищо против скитниците. Просто съдията и кметът казват, че градчето ни е кротко и всичките му жители трябва да почитат законите.

— Разбирам. И не се засягам, но мисля, че няма да ви дам шанс да ме окошарите.

— Радвам се да го чуя, синко. Кажи, мога ли с нещо да ти бъда от полза?

— Благодаря, може да сте ми от полза, и то веднага. Имате ли обществена тоалетна? Или да си търся подходящи храсти в покрайнините на града?

Върху лицето на полицая грейна усмивка.

— В състояние сме до се погрижим за гостите си. В съда има истинска градска тоалетна с казанче… обаче то не работи. Дай да помисля. В оня край живее ковачът; той понякога пуска при себе си преминаващите по пътя автомобилисти. Ще те съпроводя дотам.

— Много любезно от ваша страна.

— Хубаво. По-добре ми кажи как се казваш.

— Тед Бронсън.

Сварихме ковача да подковава едно скопено конче. Той вдигна очи.

— Здрасти, Дикън.

— Привет, Том. Това е младият ми приятел Тед Бронсън, той в момента танцува канзаски куикстеп. Ще го пуснеш ли да се усамоти в онова твое кътче?

Ковачът огледа Лазарус от глава до пети.

— Върви, Тед. Само да не продъниш стената на обора.

— Благодаря, сър.

Лазарус пое по пътечката, която водеше зад ковачницата, и с радост установи, че вратата на тоалетната се затваря с кукичка отвътре, значи тук беше на сигурно място. Бръкна в скришния джоб на нагръдника на комбинезона и извади от тукашните пари.

Хартиените банкноти бяха изпипани до най-малката подробност, тъй като при пресъздаването се бяха възползвали от оригиналите в музея по история на древността в Нови Рим. Всъщност парите си бяха чист фалшификат, но толкова добре изпипан, че Лазарус, без да му мигне окото, би ги пласирал във всяка банка. Все пак първо трябваше да види от коя година са.

Бързо разпредели парите на две пачки: на банкноти с датировка преди и след 1916 година. Без да брои парите в първата пачка, я пъхна в джоба си, сетне откъсна една страница от каталога „Монтгомъри“ в кутийката за тоалетна хартия, опакова безполезната втора пачка и я метна в дупката. После провери откога датират монетите, които извади от същия таен джоб.

Повечето също не вършеха работа и споделиха съдбата на хартиените пари. Лазарус посвети цяла секунда на никеловата паричка с изсечения на нея бизон — красотата на изработката бе достойна за възхита — и прекара в размисъл поне две секунди над двайсетдоларовата монета от масивно злато. Златото си е злато и цената му няма да спадне, ако разтопи монетата или първо зачука датата и после я пресова. Ами ако не успее да го стори навреме и поредното ченге се окаже още по-заядливо? В крайна сметка и жълтицата полетя в ямата.

Олекна му. Тук разпространението на фалшифицирани пари се смяташе за сериозно престъпление и можеше да му струва доста години затвор. А недостигът на средства не беше нещо непоправимо. Първоначално Лазарус дори се беше отказал да взима със себе си каквито и да било пари, но после реши да се запаси с малка сума — за да изкара първите няколко дни, докато се поогледа и ориентира в обстановката, свикне с местните обичаи и започне по някакъв начин да изкарва прехраната си. Изключено бе да се осигури финансово за десет години, така че дори не помисли върху подобна възможност.