— Кой го е грижа за това сега, Айра? Всички присъствали са мъртви. Никой няма да може да оспори моята версия. Нека не тревожим покоя на мъртъвците. Освен това, казах ти — паметта ми играе номера. Възползвах се от хипноенциклопедичните техники на Анди Либи — те са хубаво нещо — и подобно на него се научих да подреждам и съхранявам ненужни във всекидневния живот спомени и да търся там чрез ключови думи, когато ми потрябва нещо, подобно на компютър; на няколко пъти изчистих мозъка си от ненужните спомени, за да освободя място за нови данни — и сега той не е съвсем наред. В половината случаи при събуждане не мога да си спомня къде съм сложил книгата, която съм чел снощи; изгубвам си цялата сутрин в търсене, докато не се досетя, че тази книга съм я чел преди век. Защо не оставиш стареца на мира?
— Всичко, което трябва да направите, е просто да ми наредите да млъкна, сър. Но се надявам, че няма да го сторите. Дори паметта ви да е несъвършена, вие сте свидетел на хиляди събития, които ние, останалите, поради младостта си е нямало как да видим. О, аз не ви моля да избърборите формална автобиография, покриваща всичките изживени от вас векове. Но защо да не ни разкажете спомените си за нещо, което си заслужава? Например, никъде не са запазени свидетелства за първите ви години. На мен и на милиони други ще са ни безкрайно интересни вашите детски спомени.
— Какво има за припомняне? Прекарах детството като всяко друго момче — опитвайки се да попреча на по-възрастните си роднини да разберат какви ги върша — Лазарус избърса устните си, изглеждаше умислен. — Общо взето, справях се успешно. Няколкото случая, в които ме спипаха да правя бели и ме напердашиха, ми дадоха урок и ме научиха повече да внимавам, повече да си трая и да не измислям прекалено сложни лъжи. Лъжата е едно от най-изящните изкуства, Айра, и май е на изчезване.
— Наистина ли? Не съм забелязал да се лъже по-малко.
— Имам предвид лъжата като изкуство. Все още има изобилие от нескопосани лъжци, те са приблизително толкова, колкото е броят на човешките усти. Знаеш ли кои са двата най-артистични начина да излъжеш?
— Вероятно не, но бих искал да ги науча. Само два ли са?
— Доколкото ми е известно, да. Не е достатъчно да умееш да лъжеш с честно лице — това го може всеки играч на покер, достатъчно нагъл, за да блъфира. Първият начин да се лъже артистично е да се каже истината, но не цялата. Вторият начин също включва казването на истината, но е по-сложен: казваш истината, може би дори цялата… но я казваш толкова неубедително, че слушателят ти е сигурен, че го лъжеш.
Трябва да съм бил на дванайсет или тринайсет години, когато го осъзнах — тъкмо навреме. Научих го от дядо ми по майчина линия; метнал съм се най-вече на него. Беше твърдоглав стар дявол. Не стъпваше нито в църквата, нито при доктора — твърдеше, че нито лекарите, нито проповедниците знаят онова, което се хвалят, че знаят. На осемдесет и пет трошеше орехи със зъби и задържаше с изправена ръка седемдесетфунтова 17наковалня, хваната за единия край. Горе-долу по това време напуснах дома си и повече никога не го видях. Но в аналите на Семействата е казано, че е убит няколко години по-късно в битката за Британия, по време на бомбардировка над Лондон.
— Знам. Разбира се, той също е мой прародител и аз съм кръстен на него. Айра Джонсън. 18
— Вярно, точно така се казваше. Но аз го наричах Дядка.
— Лазарус, тъкмо това е едно от нещата, които искам да запиша. Айра Джонсън е не само ваш дядо и мой далечен предшественик, но и прародител на милиони хора тук и навсякъде. Преди малкото казани от вас току-що думи за него, за мен той беше само едно име и датите на раждане и смърт, нищо повече. И изведнъж вие съживихте отново този човек, тази уникална, колоритна личност.
Лазарус се замисли.
— Никога не съм го смятал за „колоритен“. Всъщност той беше противен стар глупак — в никакъв случай не бе „добър пример“ за едно израстващо момче според тогавашните разбирания. Мм, говореше се нещо за една млада учителка и него в града, където живееше семейството ми, някакъв скандал — имам предвид „скандал“ за онези времена, и мисля, че поради тая причина се преместихме. Никога не разбрах какво точно е станало, понеже не говореха пред мен за случилото се.
Но научих доста работи от него, защото много е разговарял с мен или поне ми отделяше повече време, отколкото родителите ми. Някои неща от разговорите ни са ми се набили в главата. „Винаги сечи картите, Уди — казваше той. — Може пак да губиш, но няма да е толкова често и толкова много. И когато губиш — усмихвай се .“ И други неща в същия дух.
Читать дальше