Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Те се доближиха откъм плажа. Лазарус реши, че животните са напоени, но с леко раздразнение забеляза, че не са разпрегнати, макар че със сигурност им предстоеше да чакат дълго стопаните си. Обаче с удоволствие установи, че тримата Монтгомъри се бяха постарали да се вкарат в ред. Може би щяха да се държат добре; шестото му чувство май прекалено се беше изострило след дългото време, прекарано из тия затънтени места.

Лазарус се беше издокарал с най-хубавата си шотландска пола и с риза от Нови Питсбърг, която донякъде разваляше впечатлението, защото бе избеляла, но пък наистина беше ефектна и той я слагаше само за рождените дни на децата. През останалите дни се задоволяваше с работния комбинезон или със собствената си кожа — в зависимост от времето и от работата, която имаше да върши. Монтгомъри спря добичето си и огледа домакина.

— Боже, колко сме модерни!

— Във ваша чест, господа. Пазя тия дрехи за специални случаи.

— Тъй ли? Много благородно е от твоя страна, Ред 72. Нали, Дан?

— Да, тате.

— Монти, аз се казвам Бил, а не Ред. Можете да оставите пистолетите си във фургона.

— Как не! Не си много любезен. Ние не се разделяме с оръжието си. Нали, Дарби?

— Да, тате. А щом тате казва, че си Ред, значи наистина се казваш така.

— Е, Дарби, не съм казвал това . Ако Ред иска да се нарича Том, Дик или Хари, това си е негова работа. А без пистолети ние се чувстваме като без дрехи. Такива ми ти работи, Ред… Бил. Аз даже спя въоръжен.

Лазарус стоеше пред отворената врата на дома си и дори не се помръдна, за да пусне гостите да влязат.

— Разумно е да си толкова предпазлив… когато си на път. Но джентълмените не носят оръжие, когато обядват с една дама. Оставете пистолетите тук или във фургона, ако предпочитате.

Лазарус усети как расте напрежението, видя въпросителните погледи, отправени от младежите към техния баща в очакване на заповедите му. И насочи цялото си внимание към Монтгомъри, като се опитваше да изглежда непринудено. Още сега ли? Дали тоя недодялан мечок ще отстъпи? Или ще възприеме думите му като предизвикателство?

Върху лицето на Монтгомъри грейна усмивка до ушите.

— Е, разбира се… щом толкова й се иска на съседката. И гащите ли да свалим?

— Ще се ограничим само с оръжието, сър.

( Той е десняк. Ако бях десняк и бях облечен като него, къде щях да скрия втория пистолет? Предполагам, там… В такъв случай пистолетът е от малките: или е иглен, или е от старовремските, с късата цев. Дали и синовете му боравят по-добре с дясната ръка? )

Монтгомърови оставиха коланите с пистолетите на седалката на фургона си и се върнаха. Лазарус се дръпна настрана и покани гостите да влязат, а после затвори и залости вратата. Дора, нагласена с най-хубавата си рокля, ги очакваше. За първи път не се беше накичила с рубините за вечеря.

— Скъпа, това са мистър Монтгомъри и синовете му, Дарби и Дан. Това е жена ми, мисис Смит.

Дора леко се поклони.

— Добре дошли, мистър Монтгомъри… Дарби и Дан.

— Наричайте ме Монти, мисис Смит… а вашето име как е? Приятно местенце… в тая пустош.

— Извинете, господа… имам да свърша още нещо и да сервирам вечерята. — Тя им обърна гръб и бързо тръгна към кухнята.

— Радвам се, че ти хареса тук, Монти — каза Лазарус. — Засега не успяхме да направим нещо по-добро, едва сме започнали да строим фермата.

В задната половина на къщата имаше четири стаи: килер, кухня, спалня и детска стая. Всички помещения имаха излаз към двора, но сега беше отворена само вратата към кухнята. Всички стаи бяха свързани помежду си с врати.

Зад вратата на кухнята се виждаше глинената печка, тук беше и огнището. Огнище, печка и бъчва с вода — това беше всичко, с което разполагаше Дора в кухнята… но й беше обещана и течаща вода: „Още преди да се сдобиеш с внуци, скъпа.“ Тя не му даваше зор, защото къщата се разрастваше и с всяка година ставаше все по-удобна.

Зад печката покрай стената бе разположена тоалетната, която представляваше две дървени корита от разрязана на две каца до бъчвата с вода. До тоалетната имаше купчина пръст със забита в нея лопата — ямата за нечистотии полека се запълваше.

— А вие добре сте се уредили — отбеляза Монтгомъри. — Обаче защо си направил клозета вътре?

— Отвън има още един — уведоми го Лазарус Лонг. — Този го използваме по-рядко и аз гледам да не мирише. Според мен една жена няма защо да излиза навън по тъмно особено когато там е пълно с галопери.

— Значи много галопери имате, а?