Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Никак не ми харесаха тия тримата — изобщо не се покриваха с представата ми за съседи. Дано се заселят по-далеч, рекох си. Ездачите имаха пистолети, окачени на коланите, както си е редно в страната на галоперите. И аз се бях окичил с иглен пистолет и кама. Разбира се, това не беше всичко, но според мен нямаше да е учтиво да демонстрирам целия си арсенал на гостите ни още при първата ни среща.

Когато се доближих, цялата група спря. Последвах примера им, когато Бюла се озова на десетина крачки от челната двойка мулета.

— Здравейте — казах аз. — Добре дошли в Щастливата долина. Аз съм Бил Смит.

Най-възрастният от тримата ме огледа от глава до пети. Трудно е да се каже какво изразяваше лицето на един толкова брадясал мъж, но доколкото успях да преценя, по него се четеше само умора. А аз бях гладко обръснат и пременен с чисти дрехи. Обръснал се бях, защото това се харесваше на Дора и ме подмладяваше. Придадох си най-дружелюбен вид, докато наум си казвах: „Давам ви десет секунди, за да ми отговорите, иначе не разчитайте на вкусен обяд.“

Възрастният едва успя да се вмести в срока. Вече бях отброил наум седем шимпанзета, когато от растителността, покрила физиономията му, се показа подобие на усмивка.

— Е, много си любезен, младежо.

— Аз съм Бил Смит — повторих. — Но май не чух как беше вашето име…

— Сигурно защото не си го казах — отвърна той. — Казвам се Монтгомъри. За приятелите си съм Монти, а врагове нямам, щото не живеят дълго. Нали, Дарби?

— Да, тате — съгласи се ездачът до него.

— Това е синът ми Дарби, а оня на капрата е Дан. Кажете му здрасти, момчета.

— Здрасти — повториха те.

— Здравей, Дарби, здравей, Дан! Монти, а мисис Монтгомъри с вас ли е? — Кимнах към фургона, без да се опитвам да надничам вътре, защото фургонът на човека е негова крепост, също като дома.

— Защо питаш?

— Защото — рекох аз, продължавайки да се правя на дружелюбен идиот, — трябва да уведомя мисис Смит за колко души да приготви вечеря.

— Добре! Чухте ли, момчета? Канят ни на вечеря. Много любезен човек. Нали, Дан?

— Да, тате.

— Ние ще приемем с благодарност поканата. Нали, Дарби?

— Да, тате.

Вече ми беше писнало от това ехо, но гледах да запазя учтивото изражение на лицето си.

— Още не сте ми казали колко сте, Монти.

— Ха! Само трима сме. Но ядем за шестима. — Той се плесна по коляното и се разкикоти на собствената си шега. — Нали, Дан?

— Да, тате.

— Затова дай зор на тия тъпанари, Дан, вече има защо да бързаме.

Аз възпрях готовото да се отрони ехо.

— По-кротко, Монти, няма защо да морите мулетата.

— Какво? Това са си мои мулета, синко.

— Те са си твои и прави с тях каквото си искаш, но аз ще ви изпреваря, за да успее мисис Смит да се подготви за срещата. Виждам, че имаш ръчен часовник. — Аз погледнах своя часовник. — Домакинята ви очаква след час. Или ще ви трябва повече време да пристигнете и да разпрегнете и напоите вашите мулета?

— Ще потраят, докато се навечеряме. А ако пристигнем по-рано, ще изчакаме.

— Не — твърдо казах аз, — след час, но не по-рано. Нали разбирате как се чувства домакинята, когато гостите подранят? Вие ще й пречите и тя като нищо ще развали гозбата. По-добре се заемете с мулетата си. Тук има едно местенце, където можете да ги напоите: на малкия плаж край реката, близко до къщата. Удобно е, защото човек може да се измие, преди да седне да вечеря с една дама. И не идвайте у дома, преди да изтече един час.

— Странна жена имаш… Толкова церемонии в тоя пущинак?

— Такава си е — отвърнах. — Прибираме се у дома, Бюла.

Бюла ускори ход и премина в галоп, но аз се почувствах спокоен чак след като се отдалечихме извън обсега на оръжията им. Във вселената съществува само един наистина опасен звяр. И понякога ти се налага да се преструваш, че смяташ коварното като кобра животно за ласкаво и невинно котенце.

Без да се спирам, за да сваля седлото на Бюла, побързах да тръгна към къщата. Дора, която бе чула стъпките ми, ме посрещна на прага.

— Какво има, скъпи? Нещо лошо ли е станало?

— Може би. Трима мъже са и не ми се нравят. Въпреки това ги поканих на вечеря. Децата ядоха ли? Кажи им да си лягат и им обясни, че ха са си показали носовете, ха съм ги съдрал от бой. Не съм казал на ония нито дума за децата и не трябва да споменаваме за тях изобщо. Сега ще огледам къщата, за да махна всичко, което би издало присъствието на дребосъците.

— Добре. Да, нахранила съм ги.

Точно след час Лазарус Лонг посрещаше гостите пред прага на дома си.